Защо просто не намерят някое оолои? Как може ей така да оставят приятеля
си да кърви? Може да изгуби твърде много кръв и да умре. Акин беше чувал,
че при човеците това се случваше. Не можеха да спрат кръвоизливите си без
чужда помощ. Акин знаеше как го прави със собственото си тяло, но нямаше
идея как да научи един човек на това умение. Може би не можеше да бъде
научено. А той не можеше да го прави за друг както оолоито.
Единият от мъжете отиде до реката, за да вземе вода. Друг седеше с болния
и бършеше кръвта… макар че той продължаваше да кърви.
– Господи – каза червенокосият, – досега не е бил толкова зле.
Той погледна надолу към Акин, намръщи се, след това вдигна Акин и тръгна
към реката. Срещнаха онзи, отишлия за вода, който се връщаше с пълна
кратуна.
– Добре ли е? – попита мъжът, спирайки така внезапно, че разля малко от
водата.
– Още повръща кръв. Исках да махна детето от там.
Другият се втурна пак, разливайки още от водата.
Червенокосият седна на едно паднало дърво и постави Акин до себе си.
– Мамка му! – измърмори.
Качи крак върху дънера и обърна гръб на Акин. Акин седеше, разкъсван от
колебания. Искаше да говори, но не смееше. Кървящият мъж почти бе
разболял и него. Не беше редно такова страдание да бъде допуснато, беше
абсолютно нередно да се изхвърля един живот, който е така незавършен,
небалансиран, несподелен.
Червенокосият го вдигна и го гушна, взирайки се в лицето му с
притеснение:
– Не се разболяваш, нали? – попита. – Моля те, Господи, недей.
– Не – изхлипа Акин.
Мъжът го изгледа остро.
– Значи, можеш да говориш. Тилдън каза, че би трябвало да знаеш няколко
думи. Като се има предвид какво си, май знаеш доста повече, а?
– Да.
Чак след това Акин осъзна, че мъжът не беше очаквал отговор. Човешките
същества говореха на дървета, реки, лодки и насекоми по същия начин, по
който говореха на бебетата. Говореха, за да говорят, но вярваха, че го
правят пред неразбиращи неща. Когато нещо, което се очакваше да бъде
нямо, им отговореше интелигентно, те започваха да се притесняват и
страхуват. Акин осъзна всичко това по-късно. В момента можеше да мисли
единствено за мъжа, който повръщаше кръв и вероятно умираше така
незавършен. А червенокосият беше мил. Може би щеше да го послуша.
– Той ще умре – прошепна Акин и се почувства така, все едно е изрекъл
някаква срамна обида.
Червенокосият го пусна долу и го изгледа невярващо.
– Оолои би могло да спре кървенето и болката – каза Акин. – Няма да го
задържи или да му направи нещо друго. Само ще го излекува.
Мъжът тръсна глава, устата му зейна.
– Какво, по дяволите, си ти?
Гласът му вече не звучеше мило или дружелюбно. Акин осъзна, че е направил
грешка. Как можеше да я компенсира? С мълчание? Не, мълчанието вече щеше
да изглежда като инатливост и вероятно щеше да бъде наказано като такова.
– Защо трябва приятелят ти да умира? – попита с цялото силно убеждение,
което чувстваше.
– Той е на шейсет и пет – каза мъжът и се отдръпна от Акин. – Поне
толкова години е бил буден. Това е достатъчно време за едно човешко
същество.
– Но той е болен, боли го.
– Просто язва. Имал е такава и преди войната. Червеите я оправиха, но тя
се върна след няколко години.
– Може да бъде излекувана отново.
– Мисля, че ще си пререже гърлото, преди да позволи на някоя от онези
твари да го докосне отново. Аз със сигурност бих.
Акин погледна мъжа, опита се да разбере новото изражение на отвращение и
омраза върху лицето му. Дали изпитваше същите чувства, които изпитваше
към оанкалите, и към Акин? Той гледаше към Акин.
– Какво, по дяволите, си ти? – попита.
Акин не знаеше какво да каже. Мъжът знаеше какво е.
– На колко си в действителност?
– На седемнайсет месеца.
– Майната му! Исусе, какво правят тези червеи с нас? Каква майка те е
родила?
– Роден съм от майка човек.
Това всъщност искаше да разбере. Не искаше да чуе как Акин има двама