поглед на Акин, чието лице беше близо до неговото, и видя, че Акин се
беше завъртял в ръцете му и също гледаше с очите си.
– Какво има? – попита, като че ли очакваше отговор от Акин.
Акин за малко да му го даде… за малко да забрави и да заговори на глас.
– Тук се е случило нещо кофти – обърна се Ириарте към останалите.
Калик веднага му възрази:
– Приятно място е. И още изглежда богато. Нищо му няма.
– Тук няма никого – каза Ириарте.
– Защо? Защото никой не се е втурнал да ни посреща ли? Някъде наоколо са
и ни гледат.
– Не. Дори детето забеляза.
– Да – съгласи се Галт. – Забеляза. Аз го наблюдавах. Неговият вид вижда
и чува по-добре от нас. – Той погледна Акин подозрително. – Към каквото и
да вървим, ти си с нас, хлапе.
– О, боже – каза Дамек, – той е просто бебе. Нищо не знае. Хайде.
Беше направил няколко крачки напред, когато другите тръгнаха след него.
Откъсна се даже още по-напред, за да покаже пренебрежението си към
предпазливостта на останалите, но не го застреляха нито с куршум, нито
със стрела. Нямаше кой да стреля по него. Акин подпря брадичка на рамото
на Ириарте и започна да се наслаждава на странните слаби миризми… всички
бяха съвсем леки. Човеците бяха напуснали мястото преди дни. В някои от
къщите имаше развалена храна. Миризмата ? се усилваше, колкото повече се
приближаваха към селото. Много мъже, няколко жени, развалена храна и
агутита – дребните гризачи, с които се хранеха някои от съпротивата.
И оанкали.
Преди няколко дни тук е имало много оанкали. Дали имаше нещо общо с
отвличането на Акин? Не. Как би могло? Оанкалите не биха обезлюдили село
заради него. Ако някой в селото го беше наранил, те щяха със сигурност да
го намерят, но нямаше да притесняват останалите. А и това обезлюдяване
можеше и да се е случило преди неговото отвличане.
– Тук няма никой – каза Дамек.
Беше спрял най-накрая в центъра на селото, заобиколен от празни къщи.
– Казах ти го отдавна – измърмори Ириарте. – Но мисля, че няма опасност
за нас. Детето беше изнервено, но сега е спокойно.
– Остави го на земята – каза Галт. – Да видим какво ще направи.
– Ако не е притеснено, може би ние трябва да сме. – Калик огледа
предпазливо наоколо, надникна през отворената врата на една от къщите. –
Това е работа на оанкалите. Няма кой друг да направи това.
– Сложи детето на земята – повтори Галт.
Не беше обръщал внимание на Акин през по-голямата част от престоя му с
тях, но изглежда, бе забравил за преждевременното развитие на Акин или
пък го отричаше. Сега по всяка вероятност искаше нещо.
Ириарте постави Акин на земята, макар че Акин предпочиташе да остане в
ръцете му. Но Галт явно очакваше нещо. Най-добре да го получи и да ги
остави на мира. Акин се завъртя бавно, започна да диша през езика си.
Нещо необичайно, но не достатъчно, че да предизвика страх или гняв.
В едната посока имаше кръв. Стара човешка кръв, изсъхнала върху мъртво
дърво. Не. Не беше добра идея да им показва това.
Наблизо имаше едно агути. Повечето от тях бяха изчезнали – явно отнесени
от жителите на селото или пуснати в гората. Това беше още в селото, ядеше
шушулки, паднали от няколкото останали дървета. Най-добре мъжете да не
знаят за него. Можеше да го застрелят. Бяха жадни за месо. В последните
дни бяха хванали, сготвили и изяли няколко риби, но непрекъснато говореха
за истинско месо – истински пържоли, парчета, скари и бургери…
Слаба миризма на един вид растителна боя, с която човеците в Ло пишеха.
Писане. Книги. Може би хората от Хилман бяха оставили някакви записки с
обяснения за изчезването си.
Мъжете мълчаливо тръгнаха след Акин към къщата, която миришеше най-силно
на боята, или на мастило, както я наричаше Лилит. Използваше я толкова
често, че миризмата ? извика образа ? в съзнанието му и Акин почти се
разплака от силното желание да бъде с Лилит.
– Точно като хрътка е – каза Дамек. – Не пропуска и сантиметър.
– Яде гъби, цветя и листа – изтърси Калик без връзка. – Чудя се как не се
е натровил още.