– Това пък какво общо има? Какво намери?
Ириарте взе голямата книга, която Акин се опитваше да достигне. Хартията,
видя Акин, беше тежка и гладка. Корицата беше от полирано тъмно дърво.
– Мамка му – възнегодува Ириарте. – На немски е.
Подаде книгата на Дамек.
Дамек я постави на малката масичка и запрелиства бавно.
– Ananas… bohnen… bananen… mangos…1 Тук пише само за реколти. Не мога да
разчета всичко, но става дума за… опис. Колко са давали реколтите, какви
са земеделските методи… – Прелисти още няколко страници към края на
книгата. – Тук има малко на испански май.
1 Ананас… боб… банани… манго… (нем.). – Б. пр.
Ириарте се върна, за да погледне.
– Да. Пише… мамка му. Леле, мамка му!
Калик ги избута, за да види.
– Не мога да повярвам – каза след малко. – Някой е бил принуден да напише
това!
– Дамек – каза Ириарте, сочейки. – Я виж тези немски глупости тук горе.
На испански пише, че са се отказали доб-роволно. Оанкалите ги поканили да
се присъединят към обменните села и те гласували с „да“. Да имат
оанкалски партньори и деца. Пише: „Част от това, което сме, ще продължи.
Част от това, което сме, ще тръгне сред звездите някой ден. Това звучи
по-добре, отколкото да стоим тук и да гнием, живи или умиращи, без да
оставяме нищо след себе си. Как може да е грях човек да иска да
продължи?“. – Ириарте погледна Дамек. – Пише ли нещо подобно и на немски?
Дамек се зарови в книгата за толкова дълго, че Акин седна и зачака на
пода. Накрая Дамек се обърна към другите, мръщейки се.
– Пише горе-долу същото – каза им. – Но са го писали двама души. Единият
пише: „Присъединяваме се към оанкалите. Кръвта ни ще продължи“. Но
другият пише, че оанкалите трябва да бъдат избити – че присъединяването
към тях противоречи на Божията воля. Не съм сигурен, но мисля, че едната
група е отишла при оанкалите, а другата е тръгнала да ги избива. Бог знае
какво се е случило.
– Просто са си тръгнали – каза Галт. – Напуснали са домовете си, оставили
са реколтата…
Той започна да оглежда къщата, за да види какво още бяха оставили. Стоки
за търгуване.
Останалите мъже се разпръснаха из селото да тършуват и те. Акин се
огледа, за да е сигурен, че никой не го наблюдава, и отиде да види
агутито. Не беше виждал такова животно отблизо. Лилит твърдеше, че
приличат на нещо средно между сърна и плъх. Никанж казваше, че сега са
по-големи, отколкото преди войната, и са по-склонни да ловуват насекоми.
Преди се хранели главно с плодове и семена, макар че и тогава се е
случвало да изядат някое насекомо. Това агути беше очевидно по-привлечено
от ларвите на насекомите, от които шушулките бъкаха, отколкото от самите
шушулки. Предните му крайници завършваха в малки ръчички и сега то седеше
на задните си, използвайки ръчичките, за да измъква белезникавите ларви.
Акин го наблюдаваше като хипнотизиран. То го погледна, напрегна се за
момент, след което си взе друга шушулка. Акин беше по-малък от него. Явно
то не го възприемаше като заплаха. Той се снижи близо до него и продължи
да го наблюдава. Приближи се още малко, искаше да го докосне, да усети
какво е на допир косматото му тяло.
За негово учудване, животното му позволи да го докосне и да погали късата
козина. Изненада се, когато установи, че козината не е като косата на
пипане. Беше гладка и леко щръкнала в едната посока и груба в другата.
Животното се раздвижи, когато той започна да гали козината му срещу
косъма. Подуши ръката му и го погледна за малко. Държеше голяма,
полуизядена ларва в лапите си. Миг по-късно агутито изхвърча встрани след
силен трясък, причинен от човеците. Приземи се на едната си страна на
известно разстояние от Акин и краката му започнаха да правят кратки,
безсмислени движения като при бягане. Не можеше да се изправи.
Акин веднага видя, че Галт беше застрелял животното. Мъжът изгледа Акин и
се усмихна. Тогава Акин разбра, че мъжът е застрелял безобидното животно
не защото е бил гладен за месото му, а защото е искал да нарани и изплаши
него.
Акин отиде при агутито, видя, че е още живо и още се опитва да избяга.
Задните му крака бяха неподвижни, но предните правеха малки, тичащи