срещу метал. Жителите му отглеждаха памук и произвеждаха меки и удобни
дрехи. Не само отглеждаха и източваха през нарези каучукови дървета, но и
такива, които отделяха един вид масло, което можеше да гори в лампите,
без рафиниране. В селото имаше и хубави, големи къщи, църква, магазин,
обширни ферми…
Прилича, казваха похитителите, повече на град отпреди войната и по-малко
на група хора, които са се отказали и единственото, на което се надяват,
е да убият няколко оанкали, преди да умрат.
– За малко да остана за постоянно там – каза Дамек, след като бяха скрили
канутата и тръгнали в индианска нишка към хълмовете и Феникс. Селото беше
на много дни път южно от Хилман и разположено на различен ръкав на
реката, но и то се намираше по-близо до планините от повечето други села,
били те обменни или на бунтовниците. – Кълна се – продължи Дамек, – имат
всичко без деца.
Ириарте, който носеше Акин, въздъхна тихо.
– Ще те купят, nino – каза. – И ако не ги плашиш, ще се погрижат за теб.
Акин се раздвижи в ръцете на мъжа, за да покаже, че слуша. Ириарте бе
свикнал да му говори. И изглежда, прие раздвижването за достатъчен
отговор.
– Говори им – прошепна Ириарте. – Ще им кажа, че можеш да говориш и
разбираш като много по-голямо дете, а ти ще го направиш. Няма смисъл да
се преструваш на нещо, което не си, и след това да ги изплашиш с това,
което всъщност представляваш. Разбираш ли?
Акин се раздвижи отново.
– Кажи ми, nino2. Говори ми. Не искам да се правя на глупак.
2 Дете (исп.). – Б. пр.
– Разбирам – каза тихичко Акин в ухото му.
Той вдигна Акин и го задържа за кратко пред лицето си. Накрая се усмихна,
но усмивката му беше особена. Поклати глава и отново гушна Акин.
– Продължаваш да приличаш на едно от децата ми – каза му. – Не ми се иска
да те давам.
Акин го вкуси. Направи го с много бързо движение, като нарочно допря
устата си до врата на мъжа подобно на това, което човеците наричаха
целуване. Ириарте щеше да почувства целувка и нищо повече. Така беше най-
добре. Той си помисли, че ако човек се чувства като него, би изразил
чувствата си с целувка. Неговата нужда бе да разбере Ириарте по-добре и
да запази това разбиране. Искаше му се да може да се осмели да изучи мъжа
така спокойно и цялостно, както бе изучил Тино. Това, с което разполагаше
в момента, бе отпечатък от Ириарте. Би могъл да даде няколкото клетки,
които бе събрал, на едно оолои и то да използва информацията, за да
изгради нов Ириарте. Но едно беше да знаеш от какво е направен този мъж,
и съвсем друго да разбереш как тези части работеха заедно: как всяко
парченце намираше израз чрез функция, поведение и вид.
– По-добре внимавай с това дете – провикна се Галт от няколко стъпки зад
тях. – Целувка от него може да е равна на целувка от бушмастер3.
3 Вид отровна змия, обитаваща горите на Централна и Южна Америка. – Б.
пр.
– Този човек е имал три деца преди войната – прошепна Ириарте. –
Харесваше те. Не трябваше да го плашиш.
Акин знаеше. Въздъхна. Как би могъл да избегне плашенето на хора? Никога
не беше виждал човешко бебе. Как да се държи като такова? Щеше ли да е
по-лесно да не плаши селяни, които вече знаят, че може да говори? Би
трябвало. В крайна сметка Тино не се страхуваше. Беше любопитен,
подозрителен, шокиран, когато едно неприличащо на човешко дете го бе
докоснало, но не и уплашен. Не и опасен. А хората във Феникс бяха
неговите хора.
Феникс беше по-голямо и красиво село от Хилман. Къщите бяха просторни и
оцветени в бяло, синьо или сиво. Виждаха се стъклените прозорци, с които
Тино се беше хвалил – прозорци, които блестяха и отразяваха светлината.
Имаше обширни полета и складове, както и една украсена постройка, която
сигурно беше църквата. Тино я бе описвал на Акин и се бе опитал да му
обясни за какво служи. Акин все още не разбираше, но можеше да повтори
обяснението на Тино, ако се наложеше. Можеше да повтори дори молитвите
му. Тино го бе научил на тях, скандализиран, че не ги знае.
В полетата работеха човешки мъже. Засаждаха нещо. Човешки мъже наизлязоха
и от къщите, за да посрещнат посетителите. В селото се усещаше леката
миризма на оанкали. Беше на много дни: оставена от търсачи, които са
дошли тук, претърсили, почакали и продължили нататък. Сред тях не е имало
нито един от членовете на семейството му.