и от къщите, за да посрещнат посетителите. В селото се усещаше леката
миризма на оанкали. Беше на много дни: оставена от търсачи, които са
дошли тук, претърсили, почакали и продължили нататък. Сред тях не е имало
нито един от членовете на семейството му.
Къде ли търсеха неговите родители?
И къде бяха човешките жени в това село?
Вътре. Можеше да ги усети в къщите им: подушваше вълнението им.
– Не казвай нищо, докато не ти дам знак – прошепна Ириарте.
Акин помръдна, за да покаже, че е чул, след това се извъртя в ръцете на
Ириарте с лице към голямата, добре построена къща на ниски колове, към
която вървяха, и високия слаб мъж, който ги очакваше в сянката на покрива
?, застанал в нещо, което приличаше на частично затворена стая. Стените
бяха високи едва до кръста на мъжа, а покривът се държеше на разположени
на равно разстояние една от друга подпори. Полустаята напомняше на Акин
за рисунката, която бе видял, от една от човешките жени в Ло, Кора:
внушителни постройки, чиито покриви бяха легнали върху огромни, богато
украсени колони.
– Значи, това е детето – каза високият мъж.
Усмихна се. Имаше къса, добре поддържана черна брада и къса коса, също
много черна. Беше облечен в бели риза и къси панталонки, които разкриваха
изумително космати ръце и крака.
От къщата излезе дребна руса жена и застана до него.
– Господи – каза, – какво хубаво дете. Нищо ли му няма?
Ириарте направи няколко крачки и сложи Акин в ръцете на жената.
– Красив е – каза ? тихо. – Но има език, с който ще трябва да свикнете…
не само буквално. И е много, много интелигентен.
– И се продава – каза високият мъж, гледайки Ириарте. – Заповядайте,
господа. Казвам се Габриел Риналди. Това е съпругата ми, Тейт.
В къщата беше прохладно, сумрачно и миришеше сладко. Ухаеше на билки и
цветя. Русата жена занесе Акин в друга стая и му даде парче ананас, за да
яде, докато тя сипва нещо за пиене за гостите.
– Надявам се, че няма да намокриш пода – каза тя, хвърляйки му бърз
поглед.
– Няма – отговори ? импулсивно.
Нещо го караше да иска да говори с тази жена. Бе искал да проговори пред
жените от Сивату, но тогава бе твърде уплашен. А и нито веднъж не бе
останал насаме с някоя от тях. Беше се страхувал от реакцията, която
цялата им група може да има към неговата нечовешка страна.
Жената го погледна с широко отворени очи. След това се усмихна само с
лявата страна на устата си.
– Значи, това имаше предвид похитителят, когато говореше за езика ти. –
Тя го вдигна и постави на кухненския плот, за да може да говори с него,
без да се навежда или прегърбва. – Как се казваш?
– Акин.
Никой друг не го беше питал това по време на пленничеството му. Дори и
Ириарте.
– А-кин – произнесе тя. – Така ли?
– Да.
– Колко голям си?
– На седемнайсет месеца. – Акин се замисли за малко. – Не, вече на
осемнайсет.
– Много, много интелигентен. – Тейт повтори думите на Ириарте. – Да те
купим ли, Акин?
– Да, но…
– Но?
– Те искат жена.
Тейт се засмя.
– Разбира се, че това искат. Може и да можем да им осигурим. Мъжете не са
единствените, на които им се иска да пътуват. Но цели четирима мъже.
Господи! Ще трябва да ? се иска и нещо друго.
– Какво?
– Нищо, мъник. Защо искаш да те купим?
Акин се поколеба и накрая каза:
– Ириарте ме харесва, както и Калик. Но Галт ме мрази, защото изглеждам
повече човешки, отколкото съм. А Дамек уби Тино.
Той погледна русата ? коса, знаейки, че тя не е роднина на Тино. Но може
би го познаваше и харесваше.
– Тино е живял тук. Пълното му име е Аугустино Леал. Познаваш ли го?
– О, да. – Беше замръзнала и съсредоточила цялото си внимание върху Акин.
Ако беше оанкали, всичките пипала на глава ? щяха да са протегнати към
него във формата на конус от жива плът. – Родителите му са тук – каза. –
Той… не би могъл да ти е баща. Макар че приличаш на него.
– Човешкият ми баща е мъртъв. Тино зае мястото му. Дамек го нарече