предател и го уби.
Тя затвори очи, извърна лице от Акин.
– Сигурен ли си, че е мъртъв?
– Беше жив, когато ме отнесоха, но костите на главата му бяха натрошени
от дървената част на пушката на Дамек. Нямаше никой наблизо, за да
помогне. Сигурно е умрял.
Тя го взе от плота и го гушна.
– Ти харесваше ли го, Акин?
– Да.
– Тук много го обичахме. Беше синът, който повечето от нас никога не са
имали. Знаех, че един ден ще си тръгне обаче. Какво можеше да му предложи
място като това тук? Дадох му пакет с храна и го упътих към Ло. Дали е
успял да го стигне?
– Да.
Тя отново се усмихна с половин уста.
– Значи, си от Ло. Коя е майка ти?
– Лилит Аяпо.
Акин не мислеше, че на жената ще ? хареса да чуе дългото оанкалско име на
Лилит.
– По дяволите! – прошепна Тейт. – Слушай, Акин, не казвай това име на
никого. Може би вече няма значение, но просто не го казвай.
– Защо?
– Защото тук има хора, които не харесват майка ти. Някои тук биха те
наранили само защото не могат да се доберат до нея. Разбираш ли?
Акин погледна потъмнялото ? от слънцето лице. Имаше много сини очи – не
като бледите очи на Рей Одрей, а дълбоко, наситено сини очи.
– Не разбирам – каза, – но ти вярвам.
– Добре. Ако не кажеш на никого, ще те купим. Аз ще се погрижа.
– Похитителите ми избягаха от Сивату, защото си мислеха, че мъжете там ще
ме откраднат.
– Не се безпокой. Щом те оставя заедно с този поднос в хола, ще се
погрижа да не ходят никъде, докато не си свършим работата с тях.
Тя занесе подноса с напитките и остави Акин да отиде сам при съпруга ? и
мъжете от съпротивата. След това ги остави.
Акин се качи в скута на Ириарте. Знаеше, че скоро ще изгуби мъжа, и той
вече му липсваше.
– Ще трябва докторът ни да го прегледа – казваше Габриел Риналди. Направи
кратка пауза. – Я да видя езика ти, дете.
Акин послушно отвори уста. Не изплези езика си напълно, но и не направи
нищо, за да го прикрие.
Мъжът стана и го погледна, след което поклати глава.
– Грозен е. И вероятно отровен. Такива са конструктите обикновено.
– Видях го как убива агути с ухапване – включи се Галт.
– Но никога не се е опитвал да ухапе някого от нас – каза Ириарте, видимо
раздразнен. – Правил е винаги каквото му се каже. Сам си ходеше до
тоалетна. И знае по-добре от всеки от нас какво става за ядене и какво –
не. Не се притеснявайте, ако го видите да взема разни неща от земята и да
ги яде. Прави го, откакто го взехме – семена, ядки, цветя, листа, гъби… и
нито веднъж не му стана зле. Не яде риба или месо. Не бих го насилвал да
ги яде на ваше място. Оанкалите не ги ядат. Може би от тях ще му стане
зле.
– Това, което искам да знам – каза Риналди, – е колко нечовешки е в…
умствено отношение. Ела тук, дете.
Акин не искаше. Да си покаже езика, беше едно. Да отиде по своя воля в
ръце, които може би бяха неприятелски – съвсем друго. Погледна нагоре към
Ириарте с надеждата, че мъжът няма да го пусне. Вместо това Ириарте го
сложи на земята и го побутна към Риналди. Той запристъпва неохотно към
другия мъж.
Риналди го вдигна на ръце нетърпеливо. Седна, завъртя Акин в скута,
оглеждайки го, после го вдигна пред лицето си.
– Добре. Казват, че можеш да говориш. Говори тогава.
Акин отново се обърна и погледна към Ириарте. Не искаше да започва да
говори в стая, пълна с мъже, след като говоренето му вече бе накарало
един от тези мъже да го намрази.
Ириарте кимна:
– Говори, nino. Прави каквото казва.
– Кажи ни името си – каза Риналди.
Акин усети, че се усмихва. За втори път го питаха за името му. На тези
хора, изглежда, им пукаше кой е той, а не само какво представлява.
– Акин – каза тихичко.
– А-кин? – Риналди се намуси отгоре му. – Това човешко име ли е?
– Да.
– На какъв език?
– На йоруба.
– Йор… какво? От коя страна?
– Нигерия.
– Защо пък имаш нигерийско име? Да не би някой от родителите ти да е от