– Вярно ли е? – попита. – Че са го убили?
Акин прехапа устни, поразен от емоцията на жената.
– Така мисля. Нищо не можеше да го спаси, освен ако някой оанкали не го
намереше бързо… а нито един оанкали не ме чу, когато виках за помощ.
Мъжът се приближи до Акин, а на лицето му имаше изражение, което Акин
виждаше за първи път… но го разбираше.
– Кой от тях го уби? – настоя мъжът.
Каза го много тихо и само Акин и двете жени го чуха. Лекарката, застанала
съвсем близо зад мъжа, поклати глава. Очите ? бяха като тези на човешкия
му баща, Джоузеф: повече тесни, отколкото кръгли. Акин чакаше момента да
я попита дали е китайка. Сега обаче очите ? бяха широко отворени от
страх. Акин познаваше страха, когато го видеше.
– Един, който умря – излъга бързо. – Казваше се Тилден. Беше болен и това
го караше да кърви и да наранява и мрази всички. Другите мъже я наричаха
язва. Един ден той повърна толкова много кръв, че умря. Мисля, че
останалите го погребаха. Един от тях ме отнесе, за да не гледам.
– И знаеш, че е мъртъв? Със сигурност?
– Да. Останалите бяха гневни и тъжни, и опасни доста време след това.
Трябваше много да внимавам.
Мъжът го гледа дълго време, опитвайки се да открие това, което всеки
оанкали щеше да узнае с едно докосване, а той никога нямаше да разбере.
Този мъж бе обичал Тино. Как би могъл Акин, дори и без предупреждението
на лекарката, да го остави да се изправи с голи ръце пред мъж, който
имаше оръжие и трима въоръжени приятели?
Бащата на Тино се извърна от Акин и отиде в другия край на стаята, където
двамата Риналди, двете жени, които бяха дошли, и четиримата похитители
говореха, крещяха и ръкомахаха. Акин осъзна, че са започнали да обсъждат
продажбата му. Бащата на Тино беше по-дребен от повечето мъже, но когато
пристъпи сред тях, всички млъкнаха. Може би изражението на лицето му беше
това, което накара Ириарте да сложи пръст на спусъка на пушката до себе
си.
– Сред вас има ли мъж, на име Тилден? – попита бащата на Тино.
Гласът му беше спокоен и тих.
Похитителите не казаха нищо за момент. След това, иронично, Дамек се
обади:
– Той умря, господине. Язвата го изяде накрая.
– Познавахте ли го? – попита Ириарте.
– Ще ми се да го бях срещнал – каза бащата на Тино.
И излезе от къщата. Тейт Риналди погледна към Акин, но никой друг не му
обърна внимание. То се премести от бащата на Тино върху въпроса с
продажбата. Майката на Тино заглади косата на Акин и го погледна в
лицето.
– Какъв ти беше синът ми? – попита.
– Той зае мястото на мъртвия ми човешки баща.
Тя затвори очи за миг и по лицето ? потекоха сълзи. Накрая го целуна по
бузата и си тръгна.
– Акин – каза лекарката тихо, – истината ли им каза?
Акин я изгледа и реши да не отговаря. Искаше му се да не беше казвал
истината на Тейт Риналди. Тя бе изпратила родителите на Тино при него.
Щеше да е по-добре да ги види чак след като похитителите си бяха отишли.
Не биваше да забравя, трябваше непрестанно да си напомня колко опасни
бяха човешките същества.
– Никога не им казвай – прошепна Йори. Явно мълчанието му ? беше казало
достатъчно. – Няма нужда от повече убийства. Само умираме и умираме, а
никой не се ражда.
Тя хвана лицето му в длани и го погледна, а изражението ? премина от
болка в омраза, в болка, в нещо напълно нечетливо. Внезапно го прегърна и
той се уплаши, че може да го смаже или одраска с ноктите си, или пък да
го хвърли и нарани. В нея имаше толкова много потиснати емоции, в тялото
? тлееше толкова много смъртоносно напрежение.
Остави го. Размени няколко думи с Риналди и излезе от къщата.
10
Пазаренето продължи до късно през нощта. Хората ядяха, пиеха, разказваха
истории и всеки се опитваше да се изкара повече търговец от другия. Тейт
даде на Акин нещо, което определи като сносно вегетарианско ястие, а той
не ? каза, че беше далече от сносно. Съдържанието на протеини беше далече
от необходимото му. Изяде го, след което се измъкна през една задна врата
и си набави нужното с грах и семена от градината. Точно ги ядеше, когато