спести унижението от това, да звучат като глупачки, а на него – да го
намразят заради това. Караше ги или да го приемат такъв, какъвто е, или
да го отхвърлят.
Идеята беше на Тейт.
Тя му напомняше за майка му, макар че двете бяха физически
противоположности. Розова и кафява кожа, руса и черна коса, нисък и висок
ръст, дребен и едър кокал. Но бяха еднакви по отношение на това, как
приемаха нещата, как свикваха със странното, колко бързо мислеха и как
обръщаха ситуациите в своя полза. Понякога и двете изпадаха в състояние
на опасен гняв или безпричинна тъга. Акин знаеше, че има моменти, в които
Лилит се мрази заради работата си с оанкалите и заради това, че има деца,
които не са изцяло човешки. Тя обичаше децата си, но се чувстваше
виновна, че ги е родила.
Тейт нямаше деца. Тя не бе станала сътрудник на оанкалите. От какво
изпитваше вина? Какво я караше понякога да се измъква от селото и да
отива за часове в гората?
– Не се притеснявай – каза му Гейб, когато попита. – Няма да го разбереш.
Акин подозираше, че и самият той не разбира. Понякога той я гледаше по
начин, който караше Акин да си мисли, че с мъка се опитва да я разбере… и
не успява.
Гейб приемаше Акин, защото Тейт искаше това от него. Той не харесваше
особено Акин. „Устата“, така го наричаше. А когато си мислеше, че Акин не
може да го чуе, казваше: „Кой, по дяволите, би искал бебе, което звучи
като джудже?“.
Акин не знаеше какво означава думата „джудже“. Мислеше, че е вид
насекомо, докато една от жените в селото не му обясни, че това е човек с
разстройство на жлезите, което го е оставило малък, дори и след като е
пораснал. След като бе задал въпроса си, някои хора в селото започнаха да
му викат само джудже.
Това бе най-големият му проблем във Феникс. Дори хората, които не го
харесваха, не бяха жестоки с него. Дамек и Матео се възстановяваха вън от
полезрението му. А той веднага бе започнал да се опитва да убеди Тейт да
му помогне да избяга и да се прибере вкъщи.
Трябваше да направи нещо. Изглежда, никой нямаше да дойде за него. Новото
дете сигурно вече се бе родило и бе започнало да се свързва с останалите
в семейството. Не знаеше, че има брат, на име Акин. То щеше да бъде един
непознат, когато накрая се срещнеха. Той се опита да обясни на Тейт какво
означава това и колко нередно беше.
– Не се безпокой – каза му Тейт. Бяха отишли да берат помело – Тейт
събираше плодовете, а Акин пасеше, без да се отдалечава от нея. – Детето
е само едно новородено сега – продължи Тейт. – Дори и децата конструкти
не се раждат научени да говорят и да знаят кой кой е. Ще имаш време да се
запознаеш с него.
– Сега е времето за свързване – каза Акин, чудейки се как би могъл да
обясни нещо толкова лично на човек, който нарочно избягваше всякакъв
контакт с оанкалите. – Свързването става веднага след раждането и веднага
след метаморфозата. През останалото време… връзките са само сенки на
това, което могат да бъдат. Понякога хората успяват да ги създадат, но
най-често се провалят. Късните свързвания никога не са това, което
трябва. Никога няма да опозная сестра си както трябва.
– Сестра?
Акин извърна глава. Не искаше да плаче, но не успя да спре няколкото тихи
сълзи.
– Може би няма да е сестра. Макар че би трябвало да е. Щеше да е, ако аз
бях там.
Той рязко погледна нагоре към нея и помисли, че вижда съчувствие на
лицето ?.
– Отведи ме вкъщи! – прошепна настоятелно. – Не съм приключил с
изграждането на собствените си връзки. Тялото ми чакаше новото дете в
семейството.
Тя се намръщи.
– Не разбирам.
– Ахажас ми позволи да го докосна, да бъда едно от неговите присъствия.
Тя ми позволи да го разпозная и опозная като роднина, докато то още се
формираше. То ще е най-близкото дете в семейството до мен – най-близкото
до моята възраст. То трябва да е роднината, с която да порасна, с която
да съм свързан. Ние… ние няма да сме наред… – Той се замисли за момент. –
Няма да сме завършени един без друг.
Погледна към нея с надежда.
– Спомням си Ахажас – каза тя тихо. – Тя беше толкова голяма… мислех, че