е мъжко. После Кахгаят, нашето оолои, ми каза, че женските оанкали са
такива. „С достатъчно пространство отвътре за деца – ми каза. – И
достатъчно сила, за да защитават родените и неродените деца.“ Гейб го
попита какво тогава правят мъжките, щом женските поемат всичко това. „Те
търсят нов живот – каза то. – Мъжките са търсачи и събирачи на живот.
Това, което оолоите и женските могат да правят, мъжките са задължени да
правят.“ Гейб остана с впечатлението, че оолоите и женските могат да се
справят и без мъжките. Кахгаят му каза, че не е така. Че без мъжките си
оан-калите ще загинат като вид. Не мисля, че Гейб му повярва.
Тя въздъхна. Беше разсъждавала на глас, не толкова говорила на Акин.
Когато Акин заговори, тя се стресна.
– Кахгаят ооан Никанж ли? – попита я.
– Да – отговори тя.
Той се взира в нея в продължение на няколко секунди.
– Позволи ми да те вкуся – каза накрая.
Тя можеше да се съгласи или да откаже. Нямаше да се уплаши, отврати или
пък да стане опасна.
– Как ще го направиш? – попита го.
– Вземи ме.
Тя се наведе и го вдигна.
– Би ли седнала и би ли ме оставила да го направя, без да те изморявам? –
попита я. – Знам, че ти тежа.
– Не чак толкова.
– Няма да боли – каза той. – Хората го усещат само когато оолоите го
правят. После им харесва.
– Добре. Давай.
Той беше изненадан, че тя не се страхува да не бъде отровена. Тя се
облегна на едно дърво и го гушна, докато той вкусваше врата ? и я
изучаваше.
– Най-обикновен малък вампир – я чу да казва, преди да се изгуби във
вкуса ?.
В нея имаше оттенъци от Кахгаят. Никанж беше споделило спомените си от
своя оолои родител и беше дало на Акин да изследва тези спомени толкова
подробно, че Акин чувстваше Кахгаят като познат.
Самата Тейт беше впечатляваща: напълно различна от Лилит, от Джоузеф.
Беше малко като Лий и Рей, но всъщност като никой друг, който той бе
вкусвал. В нея имаше нещо истински странно, нещо не наред.
– Добър си – каза тя, когато той отдръпна глава и се загледа в лицето ?.
– Намери го, нали?
– Открих… нещо. Не знам какво е.
– Една малка гадна болест, която трябваше да ме е убила преди много
години. Нещо, което явно съм наследила от майка си. Макар че по време на
войната тъкмо започвахме да подозираме, че и тя го е наследила. Хорея на
Хънтингтън, така се казва. Не знам какво ми направиха оанкалите, но при
мен така и не се проявиха симптоми.
– Откъде знаеш, че е това?
– Кахгаят ми каза.
Това беше достатъчно.
– Беше… грешен ген – каза той. – Привлече ме и трябваше да го разгледам.
Кахгаят е искало този ген никога да не се задейства. Не мисля, че ще се…
но ти трябва да си близо до Кахгаят, за да може то да те наблюдава.
Трябвало е да подмени гена.
– Каза, че ще го направи, ако останем с него. Каза и че ще трябва да съм
известно време под негово наблюдение, ако реши да промени нещо в гена.
Аз… не можах да остана с него.
– Но искаше.
– Така ли?
Тя го премести в ръцете си, след това го остави долу.
– И все още искаш.
– Изяде ли всичко, което искаше?
– Да.
– Върви след мен, тогава. Че трябва да нося тези плодове.
Тя се наведе и вдигна голямата кошница с плодове на главата си. След като
я намести достатъчно добре, се изправи и тръгна към селото.
– Тейт? – викна той.
– Какво?
Тя не се обърна.
– То се върна на кораба, да знаеш. Все още е Динсо. Ще трябва да се върне
на Земята в някакъв момент. Но то не искаше да живее тук с които и да е
от човеците, които можеше да има. Досега не разбирах защо.
– Някой някога говорил ли е за нас?
Нас, помисли си Акин. Тейт и Гейб. И двамата познаваха Кахгаят. А
вероятно Гейб беше причината Тейт да не отиде при Кахгаят.
– Кахгаят ще се върне, ако Никанж го извика – каза той.
– Ти наистина ли не знаеше за нас? – настоя тя.
– Не. Стените в Ло не са като стените тук. През тях не можеш да чуеш