нищо. Хората се запечатват между тях и никой не може да чуе какво си
казват.
Тя спря, сложи ръка върху кошницата, за да я придържа, и погледна надолу
към него.
– Господи! – каза.
Осъзна, че може би не трябваше да ? казва, че може да чува през стените
във Феникс.
– Какво е Ло? – попита тя. – Просто село ли е, или…
Акин не знаеше какво да каже, не знаеше какво иска да разбере тя.
– Стените наистина ли се запечатват? – попита го.
– Да, освен тези в къщата за гости. Никога ли не си била там?
– Никога. Търговци и похитители са ни разказвали за него, но никой не е
казвал, че то е… Какво е то, за бога? Кораб бебе?
Акин се намръщи.
– Някой ден може и да бъде. Но на Земята има толкова много като него.
Може би Ло ще бъде един от мъжките в някое от тези, които станат кораби.
– Но… ще напусне ли Земята някой ден?
Акин знаеше отговора на този въпрос, но осъзна, че не трябва да ? го
дава. И все пак я харесваше и му беше трудно да я лъже. Не каза нищо.
– Така си и помислих – каза тя. – Значи, един ден хората от Ло – или
техните наследници – ще тръгнат отново из космоса в търсене на други
хора, които да инфектират или измъчват, или както там го наричате.
– Размяна.
– О, да. Проклетата размяна на гени! И още искаш да знаеш защо не мога да
се върна при Кахгаят.
Тя си тръгна, оставяйки го да се върне сам в селото. Той не направи
никакви усилия да я настигне, защото знаеше, че няма как. Малкото, за
което се бе досетила, я беше разстроило достатъчно силно, за да не я е
грижа, че той, независимо колко е ценен, е изоставен някъде в горичката
или в градините, където може да бъде откраднат. Как щеше да реагира тя,
ако той ? бе казал всичко, което знае: че накрая не само наследниците на
човеците и оанкалите ще пътуват из космоса в новопораснали кораби. С тях
щеше да е и голяма част от самата Земя. Щеше да остане нещо по-малко от
трупа на света. То щеше да е нищожно, студено и необитаемо като луната.
Съзряващите Чкахичдак не оставяха нищо използваемо и полезно след себе
си. Самите те трябваше да изпълняват функцията на цели светове, докато
конструктите във всеки един от тях не достигнат зрялост като вид и не
открият нов вид, който да им бъде партньор в размяната.
Спасената Земя щеше да умре накрая. Но в известно отношение щеше да
продължи да живее, подобно на едноклетъчните, които продължаваха да
живеят след делене. Дали това щеше да успокои Тейт? Акин се страхуваше да
разбере.
Беше изтощен, но почти достигнал къщите, когато Тейт се върна за него.
Вече беше оставила кошницата си с плодове. Вдигна го, без да казва и
дума, и го понесе към дома си. Той заспа в ръцете ?, преди да стигнат
там.
12
Никой не дойде за него.
Никой не искаше да го отведе вкъщи или да го пусне.
Чувстваше се едновременно нежелан и неистово желан. Ако родителите му не
можеха да дойдат заради раждането на новото дете, трябваше да пратят
някой друг. Родителите му бяха правили това за чужди семейства в други
села, чиито деца са били откраднати. Хората си помагаха взаимно в
търсенето и намирането на децата.
И все пак жителите на Феникс се радваха на присъствието му. Дори тези,
които бяха смутени от контраста между дребното му телце и несъмнената му
зрялост, свикнаха с присъствието му в селото. Някои винаги имаха нещо за
хапване за него. Други задаваха въпрос след въпрос за живота му, преди да
го донесат при тях. Трети обичаха да го държат в ръце или да го оставят
да седи в краката им, докато му разказват истории от живота преди
войната. Това му харесваше най-много. Той се научи да не ги прекъсва с
въпроси. Можеше да научи и след това какво представляват кенгурутата,
лазерите, тигрите, киселинният дъжд и Ботсвана. И понеже запомняше всяка
дума от историите им, лесно можеше да се върне и да добави обясненията,
където е мястото им.
Най-малко обичаше да слуша истории, които очевидно не бяха истина:
истории, населени със същества като вещици, елфи или богове. Митове,
казваха му; приказки.