Неси все успяваше да каже нещо и да го повтори отново и отново, докато
останалите хора не започнеха да го казват… и да го смятат за истина.
– Сега няма да усетят кой знае какво – каза тя. – Толкова са малки… А и
тези дребни, червейоподобни работи още не са станали големи. Сега е най-
доброто време за това.
Стансио не каза нищо.
– Ще се научат да използват човешките си сетива – прошепна Неси. – Ще
видят света през нашите очи и още повече ще заприличат на нас.
– Искаш да им ги отрежем? – попита Стансио. – На тези малки момиченца?
Почти бебета?
– Стига си говорил глупости. Възможно е да се направи. Раните ще
зараснат. А те ще забравят, че някога са имали пипала.
– Може и да пораснат отново.
– Пак ще ги отрежем!
Последва дълго мълчание.
– И така колко пъти, Неси? – попита мъжът накрая. – Колко дълго би
измъчвала деца? Щеше ли да ги измъчваш, ако се бяха родили от твоето
тяло? Ще ги мъчиш ли сега, защото не са?
Не казаха нищо повече. На Акин му се стори, че Неси плака известно време.
Издаваше кратки, нечленоразделни звуци. От Стансио се чуваше само
равномерно дишане. Малко по-късно Акин осъзна, че мъжът е заспал.
15
Цели дни вървяха през гората и изкачваха обраслите хълмове. Но вече беше
станало хладно и Акин и момичетата трябваше да отблъскват опитите на
хората да ги облекат по-топло. Все още имаше достатъчно храна, а телата
им бързо и лесно се приспособиха към промяната в температурата. Акин
продължи да носи късите панталонки, които Пилар Леал бе ушила за него. Не
бе имало достатъчно време, за да бъдат ушити дрехи и за момичетата, и
затова те бяха облечени в дълги парчета плат, увити около кръста и
завързани на гърдите. Това бяха единствените дрехи, които те не махаха и
губеха нарочно.
Акин беше започнал да спи при тях на втората нощ от пътуването. Трябваше
да научат английски възможно най-бързо. Неси правеше очакваното от Акин:
непрекъснато казваше на различни хора по време на тихи, напрегнати
разговори, че пипалата на момичетата трябва да бъдат махнати сега, докато
децата са малки, за да приличат повече на хора и да се научат да разчитат
само на човешките си сетива, и да възприемат света по човешки начин.
Хората се смееха зад гърба ?, но от време на време Акин ги чуваше да
обсъждат пипалата: колко са грозни, колко по-хубави ще са момиченцата без
тях…
– Ще ни режат ли? – попита го Амма, когато ? разказа.
Всичките ? пипала бяха прилепнали към кожата и станали невидими.
– Може да се опитат – каза Акин. – Трябва да им попречим да го направят.
– Как?
Шкахт го докосна с една от малките си сензитивни ръце.
– На кои човеци имаш доверие? – попита.
Макар че беше по-малката от двете, тя напредваше по-бързо в ученето.
– На жената, с която живея. Тейт. Но не и на съпруга. Само на нея. Смятам
да ? кажа истината.
– Може ли наистина да ни помогне?
– Да. А може и да не може. Тя прави… странни неща понякога. Тя… Най-
лошото нещо, което може да направи сега, е да не направи нищо.
– Какво ? има?
– Ами на всички останали? Не си ли забелязала?
– …да. Но не разбирам.
– Нито пък аз. Но това е начинът, по който трябва да живеят. Искат деца и
затова ни купуват. Но това не ни прави техни деца. Те искат да имат свои
собствени. Понякога ни мразят, защото не могат да имат. А понякога ни
мразят, защото сме част от оанкалите, а оанкалите са тези, които не им
позволяват да имат деца.
– Могат да имат много деца, ако престанат да живеят сами и се присъединят
към нас.
– Искат да имат деца така, както е ставало преди войната. Без оанкалите.
– Защо?
– Такъв е техният начин.
Тримата се бяха скупчили един до друг, за да може сензорно петно да
открие сензорно петно, за да могат момичетата да използват сетивните си
пипала, а той – езика си. Почти не осъзнаваха, че вече не водят разговора
си на глас. Акин вече бе научил, че човеците ги смятаха за заспали един
върху друг, когато ги видеха да лежат така.