– Повече няма да има други като тях – каза той, опитвайки се да изпрати
чувствата на самотност и страх, които смяташе, че хората преживяват. –
Техният вид е всичко, което някога са познавали и виждали, и той ще
престане да съществува. Опитват се да ни направят като себе си, но ние
никога няма да бъдем като тях и те го знаят.
Момичетата потрепериха и нарушиха контакта бързо и за съвсем кратко.
Когато го докоснаха отново, беше все едно общуват с него като една
личност.
– Ние сме тях! Ние сме и оанкалите. Знаеш го. Ако можеха да усетят това,
щяха да знаят!
– Ако можеха да го усетят, щяха да са като нас. А те не могат и не са.
Ние сме най-доброто от тях и най-доброто от оанкалите. Но те няма да
съществуват повече заради нас.
– Оанкали Динсо и Тоат няма да съществуват повече.
– Да. Но Акджай ще заминат оттук непроменени. Ако човешко-оанкалските
конструкти не се справят тук или с оанкалите от Тоат, Акджай ще
продължат.
– Само ако намерят други видове, с които да се слеят – усещаше се ясно,
че думите са на Амма.
– Човеците са стигнали до края си – каза Шкахт. – Те бяха несъвършени и
свръхспециализирани. Ако я нямаше войната им, щяха да намерят друг начин
да се самоунищожат.
– Вероятно – съгласи се Акин. – Аз също съм учил за това. И виждам
конфликта в гените им – младата интелигентност, принудена да служи на
древни тенденции към йерархичност. Но… не е трябвало да се
самоунищожават. И със сигурност не е нужно да го правят и сега.
– Способни ли са на друг? – попита Амма.
Всичко, което беше научила, всичко, което ? бяха показали телата на
човешките ? родители, ? казваше, че той говори безсмислици. Не бе живяла
достатъчно дълго с човеци от съпротивата, за да започне да гледа на тях
като на наистина друга група хора.
И все пак трябваше да се научи да разбира. Тя щеше да бъде женска. Един
ден щеше да разказва на децата си за човеците. А сега не знаеше нищо.
Самият той тепърва започваше да научава за тях.
Той заговори напрегнато и с пълна убеденост:
– Трябва да има човешка Акджай! Трябва да има човеци, които не са
принудени да се променят или да измрат… човеци, които да продължат, ако
съюзите Динсо и Тоат се окажат неуспешни.
Амма се раздвижи до него, притеснена: ту го докосваше, ту прекъсваше
контакта, сякаш я болеше от това, че разбира какво казва той, но
любопитството не ? позволява да се отдръпне напълно. Шкахт не мърдаше,
свързана с него посредством нежните пипала на главата ?, и се опитваше да
осъзнае за какво говори той.
– Ти си тук за това – каза тихичко с думи.
Гласът ? го стресна, но той не помръдна. Беше го изрекла на оанкали и
комуникацията ?, също като неговата, предаваше усещането за твърдост и
истина.
Амма се свърза още по-дълбоко с двамата, предавайки им напрежението си.
Тя не разбираше.
– Той е оставен тук – обясни тихо Шкахт. Тя успокои сестра си, изпращайки
? собствената си увереност. – Те искат той да опознае човеците – каза. –
Не биха го изпратили сами при тях, но тъй като той вече е тук и никой не
го наранява, те искат от него да се научи, за да може по-късно да предаде
на тях знанието.
– Ами ние?
– Не знам. Ако дойдат да ни вземат, няма да го оставят тук. А и сигурно
не са знаели къде ще ни продадат… и дали изобщо ще ни продадат. Мисля, че
ще ни оставят да стоим тук, докато не решат да си го вземат обратно… и
докато сме в безопасност.
– Сега не сме в безопасност – прошепна Амма на глас.
– Не. Акин ще говори с Тейт. Ако Тейт не може да ни помогне, ще изчезнем
в някоя от идните нощи.
– Ще избягаме ли?
– Да.
– Човеците ще ни хванат!
– Няма. Ще пътуваме само през нощта, ще се крием през деня, ще тръгнем по
най-близката река, щом сме в безопасност.
– Можеш ли да дишаш под вода? – попита Акин Амма.
– Все още не – отговори тя, – но съм добър плувец. Винаги влизах заедно с
Шкахт във водата. Когато ми станеше трудно, Шкахт помагаше: свързваше се
с мен и започваше да диша и за мен.
Точно както сестрата на Акин щеше да може да му помага. Той се отдръпна,