– Какво има? – попита той.
Малко след това Акин си помисли, че мъжът изглежда леко изплашен. Беше
несигурен, след това облекчен, макар и още някак стресиран: все едно още
можеше да се случи нещо лошо.
– Имаше да ми казва нещо – каза Тейт. – И имаме малко работа.
– Каква работа?
Той взе Акин от нея, докато се връщаха към лагера, и в жеста му имаше
нещо повече от това, просто да я облекчи от товара ?. Акин и преди бе
усещал това странно напрежение у Гейб, но никога не го бе разбирал.
– Трябва да се погрижим малките ни момиченца да бъдат принудени да убият
някого – отговори Тейт.
16
Мястото, от което събираха материали и към което се бяха запътили, беше
един погребан град.
– Разрушен и покрит от оанкалите – разказа Гейб на Акин. – Не са искали
да живеем тук и да си спомняме какви сме били преди.
Акин огледа огромната яма, която събирачите бяха издълбали по време на
дългогодишното им разкопаване на града. Оанкалите не го бяха разрушили
безразсъдно, както вярваше Гейб. Мястото бе „ожънато“. Една от совалките
го беше погълнала частично. Малките кораби се хранеха с каквото намерят.
Нямаше по-бърз начин да унищожиш град от това, да приземиш някоя совалка
на територията му и да я оставиш да се нахрани. Те можеха да обработят
почти всичко, включително и самата почва. Това, което разкопаваха хората
от Феникс, бяха остатъците. Очевидно те им бяха напълно достатъчни.
– Дори не знаем как се е наричало това място – каза с огорчение Гейб.
Наоколо имаше купчини метал, камъни и други материали. Събирачите
връзваха някои от тях с въже от юта, за да може да бъдат носени. Всички
обаче спряха работа, когато видяха групата новодошли. В началото ги
наобиколиха с викове на имена и поздрави, но млъкнаха, щом зърнаха
децата.
Мъже и жени, покрити с пот и мръсотия, се скупчиха около Акин и започнаха
да издават бебешки звуци. Той не ги стресна, като започна да им говори,
въпреки че и двете момичета изпробваха прясно усвоения си английски пред
публиката.
Гейб коленичи, махна раницата си и след това грабна Акин.
– Не му гугукай – каза на една прашна жена събирачка, която вече
протягаше ръце към него. – Той може да говори толкова добре, колкото и
ти… както и да разбира всичко.
– Прекрасен е! – каза жената. – Наш ли е? Дали е…?
– Получихме го след размяна. Изглежда повече човешки от момичетата, но
това вероятно не значи нищо. Той е конструкт. Но не е лошо дете.
Акин погледна към него, улавяйки комплимента: първият, който получаваше
от Гейб. Но Гейб гледаше на другата страна и говореше с някого.
Събирачката взе Акин и го обърна така, че да гледа лицето му.
– Хайде – каза. – Ще ти покажа една страшно голяма дупка в земята. Защо
не говориш като приятелките си? Да не се срамуваш?
– Не мисля – отговори Акин.
Жената изглеждаше изумена, след това се усмихна.
– Добре. Да отидем да разгледаме едно нещо, което май е било камион.
Събирачите бяха изсекли гъста дива растителност, за да изкопаят дупката
си и да разчистят място за посевите си от двете ? страни, но дивите
растения избуяваха пак. Хора с мотики, лопати и мачете се опитваха да
разчистят отново. Сега те разговаряха с новопристигналите човеци или се
запознаваха с Амма и Шкахт. Трима души следваха жената, която носеше
Акин, обсъждайки го и от време на време заговаряйки го.
– Няма пипала – каза едната от тях, докато галеше лицето му. – Толкова
човешки. Толкова красив…
Акин не вярваше, че е красив. Тези хора го харесваха просто защото
изглеждаше като тях. Не се чувстваше некомфортно сред тях обаче. Говореше
си с тях с лекота, изяждаше парченцата храна, които не спираха да му
дават, и приемаше милувките им, макар че не им се наслаждаваше повече
отколкото друг път. Човеците имаха нужда да докосват хора, но не можеха
да го правят по начин, който да носи удоволствие или смисъл. Радваше се
на ръцете и защитата им само когато се чувстваше самотен или изплашен.
Минаха покрай широка бразда, чиито страни бяха обрасли с трева. В центъра