Там нямаше камери и почти никога посетители, така че го подканих да влезе и той ме последва с известно недоверие.
— Слушам те — каза, след като застанахме пред секвоята.
— Голдън е избягала — уведомих го.
— Това е правилно, макар и неточно.
— Обясни ми.
— Единствените достоверни факти са, че Голдън е изчезнала от мрежата и че няма и следа от нея, включително в Дълбоката мрежа.
— Откога? — попитах.
— От 26 декември. Станала е невидима.
— Можеш ли да използваш свръхспособностите си и да я откриеш?
— Сега е време да ми обясниш какво се е случило в реалния свят. Този грозен хематом на лицето ти има ли нещо общо?
— Нападна ме, удари ме по главата и е обявена за издирване и задържане. Самоличността ѝ е била прикритие, едва ли ще я използва отново.
— Мамка ѝ на старицата.
— Можеш ли да я откриеш? — настоях.
Той въздъхна, сякаш му бе писнало от мен.
— Ще ти обясня бавничко, та дано го разбереш, защото вие възрастните понякога схващате трудно — щом е напуснала онлайн света, няма какво да намирам.
— Искаш да кажеш, че най-добрият хакер, когото познавам, не може да открие изкопаемо като нея?
— Не ми пробутвай тези игрички на его, знаеш, че го правя единствено за да върна услугата на Тасио. Ще продължа да те пазя там долу, но и те предупреждавам — ако нахлуваш във физическия ми свят по този начин и хората около мен загреят, че имам вземане-даване с ченге, край.
— Съгласен съм, ако видиш стикер с бял кръст на балкона ми, ще се видим на следващия ден в един и тринайсет в криптата на Новата катедрала. Доволен ли си?
— Доволен съм — каза, макар че за секунда направи физиономия на "Ей, това е супер", но не го изрече на глас.
— Значи така се разбираме. Агур[52], Мату.
— Агур, Кракен.
Прибрах се вкъщи, а разочарованието тежеше върху раменете ми и се изкачваше до наранения ми череп.
Бях доловил безсилието на МатуСалем, макар че не го изрече на глас. Знаех, че хлапакът е направил всичко, за да открие следите на Голдън, и че не я е намерил. Бе изгубил хлапашката си дързост, бе се опитал и се бе сблъскал с ледена стена. Бях наясно, че няма да намерим Голдън, освен ако тя сама не поиска да бъде намерена.
Изобщо не предполагах, че кротката пенсионерка вече е задвижила конците, за да ме забърка за пореден път в плановете си.
Когато влязох в портала и отворих пощенската кутия, за да я опразня от натрупалите се рекламни брошури, намерих писмо без подател, адресирано до Кракен. Нямаше клеймо, някой бе влязъл във входа и го бе пуснал в пощенската ми кутия, на която не бе написано името ми от съображения за сигурност.
Взех го извънредно внимателно, беше обикновен бял плик, почти не тежеше, предположих, че съдържа само един лист. Отдалечих го от лицето си от предпазливост и го отворих:
Кракен, знам, че днес те изписват от болницата. В дванайсет при находището на Ача, друг шанс няма да имаш. Не казвай на никого, или няма да ме видиш. Никакви мобилни апарати и устройства за проследяване.
И ако обичаш, не стреляй по всичко, което мърда.
Голдън Гърл
44
Трите вълни
18 юли 1992 г., събота
Лагерът приближаваше към края си, двайсетте и един дни бяха почти, изтекли и Саул реши, че през последния уикенд ще посетят плажа Деба на крайбрежието на Гипускоа.
— Деба — обясни им той предната вечер, когато всички бяха насядали около огъня — е келтиберийски теоним, който се среща по цялото кантабрийско крайбрежие. В Астуриас, в Галисия, в Страната на баските. Има реки с планини, селища, плажове, наречени така… това е името на богинята Деба. Произлиза от индоевропейската дума "дейво". На древния език на келтите означава "богиня".
— Какво красиво име — обърна се Унай към Анабел.
— Да, бих искала да направя нещо специално там — отвърна тя тихичко, но не даде повече обяснения.
Унай обаче долови известна тревожност в обстановката, известно напрежение, чиято причина така и не успя да установи, макар да знаеше, че Хота е разказал на Саул онова, което дъщеря му Ребека му бе доверила, всичките онези фантасмагории.
Саул се държеше странно. Отнесен, вглъбен, ядосан, защото го бе предала отново. Това момиче беше непоправимо. Колкото и да я обичаше, колкото и да… Изпитваше гняв. Ребека така и не успяваше да схване понятието за семейство — това, че трябва да се грижат един за друг, че всичко остава между тях и всичко пребъдва в тях, — колкото и да ѝ го втълпяваше. Изтръпваше при мисълта, че трябва да мине отново през същото. Заплахата от опозоряване, от публично порицание. Не можеше да го позволи. Не можеше да си го позволи.