И тримата приятели се отправиха към центъра на Деба.
Унай се обърна и се върна на плажа. Потърси с поглед нимфата си, въпреки че вече почти се бе стъмнило.
Там беше, до скалата, както се бяха уговорили. Забърза се към нея, почти не забеляза момичето.
— Здравей, Унай. Остана, за да поговориш с мен ли? — попита тя с облекчение. — Много ти благодаря, наистина. Много ти благодаря. Ако искаш, да седнем на брега.
Унай спря рязко, без да откъсва поглед от далечната фигура на Анабел Ли.
— Ребека… ами… утре. Утре ще говорим за каквото поискаш и ще се сбогуваме и ако желаеш, ще си пишем това лято и ще посетя теб и баща ти, когато дойда в Сантандер. Но сега трябва да тръгвам.
— Да… Разбирам.
И Ребека се обърна, приклещена на този плаж, където Саул прибираше бронзовия котел и я бе помолил да отиде при него.
Ребека прие най-после мрачната реалност на живота си: "Никой не може да ме защити. Никой не иска да ме защити. Ще се случи и съм сама".
И докато гледаше как Унай се отправя към собствения си временен ритуал, Ребека се опита да осмисли думите, които Саул ѝ прошепна, когато всички от групата се изправиха:
— Богинята ни очаква.
Тя с ужас схвана двусмислието.
Въображението ѝ се отприщи.
Минутите отминаваха, над плажа в Деба се спускаше нощ и Ребека знаеше, че с появата на луната щеше да се отправи към неизбежното.
45
Находището Ача
9 януари 2017 г., понеделник
А къде, по дяволите, се намираше находището Ача? Погледнах часовника, беше единайсет и двайсет. Нямаше време да се ровя в интернет, нито да предупредя Ести и да начертая някаква стратегия. Трябваше да отида сам, без всякаква защита, в противен случай щяхме да изгубим Голдън.
Изкачих с два скока стълбата до апартамента ми, оставих мобилните телефони, хакнатия и новия, разрових се в горната част на гардероба, докато намерих бронираната жилетка, и облякох едно пухено яке, което да загръща добре врата ми.
Ако Голдън смяташе да ме простреля с "Тейзър", както бе направила с Хота и с Анабел, поне нямаше да се дам лесно. Сложих си ръкавици по същата причина, както и шапка, макар че бих предпочел да отида с каска, беше ми писнало да ме удрят по главата.
Взех пистолета, не бях привърженик на оръжията, но… Ами просто го взех, за какво да обяснявам, неприятно ми е.
Изхвърчах на улицата и за двайсет секунди отидох от площада на Бялата дева до Новия площад, влязох в Туристическата служба и попитах момичето, което ми се усмихваше на рецепцията:
— Знаеш ли къде се намира находището Ача? Спешно е — казах бързо.
— Сега ще го потърся — отвърна то. Все едно ми казваше: "И аз нямам представа като теб."
Докато го търсеше, прехвърлих мислено всичките археологически обекти, които познавах във Витория и околностите, но Ача не ми говореше нищо.
Момичето, със слънчеви очила и къса коса, работеше пъргаво с компютъра и ми направи жест да се приближа.
— Тук, намира се в Зеления пръстен[53], в северната зона, между Юре и Гобео. Не е много известно, и разбира се, не е често посещавано от туристи. Да ти разпечатам ли карта как да стигнеш?
— По-добре да го видя — отвърнах. — Можеш ли да ми намериш снимки, за да добия представа как изглежда?
"За да добия представа за това, което ще намеря."
Преглътнах мъчително, когато ми го показа — от находището бяха останали само каменните очертания на стените и помещенията на това, което някога е било доримско укрепено селище, а после римски военен лагер.
Най-много ме разтревожи обаче близостта му до река Садора и гъсто обраслият ѝ с тополи и върби бряг.
Напомни ми много на местопрестъплението с Ребека във Фонтибре.
Въпреки студените тръпки, които полазиха по гърба ми под тежката бронежилетка, благодарих за информацията и хукнах към колата си. Погледнах часовника — оставаха двайсет минути. Със сигурност щях да закъснея.
Паркирах пред къщите на булевард "Садора", пресякох шосето и навлязох в парка. Дърветата и тревата бяха олисели, много от тях не бяха устояли на мразовитите зимни утрини. Беше почти дванайсет, но бледото слънце не излъчваше никаква топлина. Мъглата на това толкова студено място не се вдигаше.
Видях табела с плана на зоната и тръгнах по тясна пътека, по която в този ден не минаваше никой. Изкачих малък хълм и там намерих друга табела, направена от дънери, която сочеше посоката, в която се намираше прословутото находище.
Излязох от малкия лабиринт и се оказах пред обрасло с бурени находище.
53
Зелен пояс около град Витория, включващ паркове, реки, гори и малки села близо до града.