"От някоя подробност, която да я издаде. Например от имената. Бека никога не оставяше нещата на случайността. Тази макиавелистична черта я е наследила от баща си. Не забравяй — тя е манипулатор, хамелеон. Ще има много различни Ребеки до момента, в който навържеш фактите."
"Пак не ми даваш нищо, само една история, която не можеш да докажеш под претекст, че си извън закона. Няма да ми повярват, Голдън. В управлението няма да ми повярват, да не говорим за съдията."
"Това е всичко, Кракен. Рискувам живота си, а не съм някоя милозлива самарянка. От сега нататък си сам. Аз съм дотук, не разчитай повече на мен. Искам да доизживея дните си спокойно, стига Ребека да не ме погне. Сбогом, Кракен".
"Почакай! — спрях я. — Ако имам нужда от теб, ще поставя на прозореца на балкона ми черен кръст, става ли?"
Секунда по-късно екранът угасна и аз се запитах дали някога отново ще чуя нещо за неуловимата Голдън Гърл.
Върнах се по пътеката през парка, качих се в колата и се прибрах у дома с пламнала глава — значи си имах работа с Ребека.
Ако аз бях бащата на детето на Алба, щеше да ме убие. Ако беше Нанчо, щях да се спася.
Грозеше ме опасност. И беше замесена дъщеря ми.
Когато затворих вратата на апартамента, се обадих по новия мобилен телефон на Тасио в Лос Анджелес.
— Как върви сериалът? — попитах.
— Свиквам с живота на шоурънър[55] и с лудешкото темпо в стаята на сценаристите. Знаеш ли колко е часът сега в Калифорния?
Отминах без внимание коментара му, макар да пресметнах, че е около пет призори.
— Написа ли вече сценария на "Мълчанието на Белия град"[56]?
— Работя по него, но не съм го довършил. Защо питаш, Кракен? — В гласа му се прокрадна различна нотка. Бях успял да го заинтригувам.
— Трябва да ти кажа нещо, което не знаеш, защото искам да го включиш.
— Ако ще обогати сюжета, добре. Целият съм в слух.
47
Деба
18 юли 1992 г., събота
Всичко се случи в една спокойна нощ с фосфоресциращо море на плаж с име на келтска богиня.
За Ребека се случи като в легендата — една вълна от мляко, друга от сълзи — нейните — и третата, от кръв.
— Това ли искаше? За това ли мечтаеш? — пошушна ѝ на ухото Саул с бликаща като лава ярост.
Ребека замълча, а и не беше в състояние да говори.
— Не може да продължаваш така, дъще. Не може да разказваш тези неща, ще съсипеш семейството, ще съсипеш мен. А не искам… не искам отново да те давам в болница. Трябва да се излекуваш, но ще се опитаме да се възстановиш у дома. Кажи ми, че ще направиш усилия.
Ребека кимна с глава достатъчно убедително, за да задоволи Саул.
Той се надигна, погледна часовника.
Нямаше жив човек в това тъмно кътче на плажа.
— Влез във водата и се измий, хайде — заповяда той на дъщеря си. — Три вълни са достатъчни.
Ребека го намрази заради това.
Не само заради болката, не само заради предаденото доверие, а и заради цинизма на Синята брада, който си позволяваше да се подиграва с ритуалите, който бе омърсил това, което ги бе свързвало дотогава. Ребека се закле пред себе си, че няма да учи история. Никога повече. Щеше да намрази завинаги историята, келтите, легендите, миналото… Миналото. Току-що се бе случило, но Ребека вече знаеше, че ще мрази цял живот собственото си минало.
Първият път на Унай беше друга история.
Анабел го чакаше на плажа, далече, където беше само тъмна сянка и дори сиянието на фосфоресциращото море не бе достатъчно, за да различи чертите ѝ.
Унай не искаше да играе ролята на неопитен девственик, не искаше тя да го доминира. Бе взел няколко мидени черупки от брега и с тях обходи непокритите от дрехите части на тялото ѝ. Тази инициатива изненада Анабел и тя измърка, очарована от докосването. Унай се възползва от объркването ѝ и приклещи китките ѝ с едната си ръка. Не искаше тя да контролира ситуацията, както бе направила с Хота и с Асиер, искаше с него да е различно, искаше да изтръгне маската ѝ на безразличие, да провери дали под тази бледа кожа има сърце, което бие, или безчувствено тяло.
Когато тя се опита нетърпеливо да съблече дрехите му, той я възпря.
— Без ръце, Анабел.
В разширените зеници на момичето се прокрадна изненада.
— Добре — съгласи се. — Няма да е идеално, но…
— Забрави за идеалното.
И Анабел започна да повдига тениската с "Нирвана" със зъби. Разсмяха се, докато тя се опитваше да го направи доста несръчно. С устата, със зъбите, със слюнката Анабел обходи торса на Унай, който имаше гъдел, и това го възбуди неимоверно. После започна да сваля панталоните му, което беше по-сложно, защото цепката направо щеше да се пръсне.
55
Телевизионен термин, отнасящ се за човека, който е отговорен за всекидневната работа по телевизионна поредица, изпълнителен продуцент.