Ести тръгна веднага след него. Знаех, че тя също е въоръжена, но се разтревожих, когато последва Саул с едно "Почакай, ще дойда с теб"!
Аз също влязох в хола с ръка на пистолета.
Не го извадих от кобура, но бях нащрек, в случай че чуех шум или вик за помощ от страна на колежката ми.
После настъпи тишина, която ми се стори ако не вечна, то много дълга.
"Престани да се чудиш и се качи най-после" — щеше да ми каже дядо и аз го послушах и се приближих до стълбата.
Не се наложи да се кача, те вече слизаха.
Саул носеше папка с документи в ръка. Естибалис ме предупреди с поглед да не пипам пистолета.
Веднага разбрах, че това, което Естибалис е видяла или прочела, ще промени отново посоката на разследването.
49
Скалата с портата[61]
19 юли 1992 г., неделя
Утрото настъпи, предвещавайки буря, предните дни бе задушно и горещо и въздухът бе наситен с електричество. Една искра бе достатъчна, и всичко щеше да избухне.
Така се чувстваше донякъде Унай. В седем сутринта се измъкна от спалния чувал за последен път и установи с известно недоволство, че Анабел и Лучо са излезли на редовната си сутрешна разходка в гората. Но си каза, че това е без значение, че предната нощ Анабел бе решила, че случилото се между тях двамата е различно от това с Хота и Асиер.
Специално, неповторимо.
Така поне му бе прошепнала Анабел Ли.
Слезе унесено по стълбата и влезе в пустата трапезария. Отправи се като автомат към бюфета, припомняйки си милувки, бедра, тласъци и ухапвания — уф, ухапванията — и взе последното блокче ръчно направен шоколад, което им оставаше и което бяха купили с общи пари.
Унай не беше използвач, дядо му го бе научил да уважава чуждата собственост и да се държи възпитано при всякакви обстоятелства, но в онзи ден дори не осъзна, когато седна на стола в трапезарията и изяде цялото блокче шоколад от Сантиляна. Гледаше унесено в неопределена точка в мръсната стена пред него, докато умът му повтаряше като развалена плоча случилото се през последните часове.
Беше донякъде в състояние на шок.
Животът можеше да бъде много хубав, когато не беше гаден.
Ребека също прекара нощта в шок, притаена и сгушена в спалния си чувал. Вслушваше се във всеки шум, в случай че Синята брада се върнеше.
Чу мотора на няколко коли, които паркираха отвън, познаваше ритуалите на лагера. В последния ден се събираха всички студенти от университета, които бяха работили там през други лета, за да отбележат края на поредния лагер.
Не поиска да слезе за закуска с групата, никой не я потърси, дори баща ѝ я остави на спокойствие тази сутрин.
Изслуша търпеливо суетнята, смеховете и глъчката по време на последната закуска, като се надяваше никой да не забележи присъствието ѝ, или по-скоро отсъствието ѝ.
Накрая моторите отвън отново заръмжаха и после заглъхнаха в далечината. Предния ден Саул бе съобщил намерението си да прекара последната сутрин на скалите на брега близо до къщата му, между плажовете Портио и Ла Арния, на половин час път от Кабесон де ла Сал.
Чудесно, да се махат — помисли си Ребека.
Всички да се махат.
Единствено искаше този проклет лагер да свърши най-после, но също беше ужасена от перспективата да остане насаме със Синята брада в дома им.
Чу тежки стъпки, които се качваха по стълбата, гърбът ѝ несъзнателно се изопна.
— Има ли някого в стаята? — чу се глас.
Беше на момиче, не разбра кое е.
— Аз… — отвърна със слаб гласец. Не че имаше сили за повече.
Момичето влезе, Ребека я позна, беше Мариан, студентка по история в трети курс, която вече бе идвала и други години в лагера. Имаше мъжко телосложение, беше висока и тромава. И на нея момчетата не обръщаха внимание. Ребека, която бе наследила от баща си умението да каталогизира хората, смяташе, че на момичето му липсва плам, че е твърде объркано и импулсивно.
— Кой е този "аз"? — попита учудено Мариан.
— Ребека, дъщерята на професор Саул — представи се тя, без да излиза от розовия си спален чувал с Хелоу Кити[62].
— Ребека, трябва да дойдеш! Всички отиваме на плажа. Хайде, ще те откарам с колата ми. Не знам как баща ти те е забравил и те е оставил сама. Той ми даде ключовете от къщата, за да прибера всичко. Хайде, ставай — каза едрото момиче, дърпайки я за ръката.
— Не, не, няма да дойда — каза Ребека, свита като ларва в пашкул в спалния си чувал.
Двете се погледнаха. Мариан — с яркочервена тениска от Олимпийските игри в Барселона. Ребека, която за нищо на света нямаше да излезе от онази утроба от патешки пух.
62
Най-известната измислена героиня на японската компания "Санрио". Името буквално означава "Здравей, котенце"; днес многобройни продукти носят логото на "Хелоу Кити".