— Май нещо ти се е случило.
— Не… — каза момичето, но слабото ѝ гласче говореше тъкмо обратното.
Добросърдечната Мариан седна на матрака, до спалния чувал на Ребека. Обичаше да се занимава с малки момичета, самата тя се грижеше за сестра си. Имаше подход към тях, помисли си с гордост.
И с ласкави думи и малко побутване я предразположи и Ребека ѝ разказа всичко.
Двайсет минути по-късно излезе от къщата, почервеняла като плаща на бикоборец. Понякога ѝ се случваше, когато се развълнуваше, беше като бизон от рисунките в пещерата Алтамира[63] — побесняваше и никой не можеше да я спре.
Но това, което горката Ребека ѝ бе разказала… Тя вече бе чувала слухове в университета, онова за Синята брада, за жена му, за сестра му. Мариан може да се разсейваше в час, но в коридорите чуваше всичко.
Помоли момичето да остане в спалнята, заключи входната врата на къщата и потегли с раздрънкания си форд фиеста към Коста Кебрада.
Унай беше седнал на брега. Пред него се издигаха три скали, чиито причудливи форми напомняха арки и колони. Голямата скала, Малката скала и Скалата с портата, наклонена от вятъра като бонсай.
Приятелите му се преструваха, че си приказват, и се разхождаха на няколко метра от него.
Не се наложи да отклонява покана да се присъедини към тях, никой не му каза: "Ела с нас!"
Предположи, че му се сърдят заради случилото се предната нощ. И ги разбираше… разбираше ги. Същото преживя и той, когато видя онова с Хота и с Асиер… беше доста неудобно да ги погледне в очите, след като го бяха заварили насред сюблимния момент.
Не се засегна, реши, че ще им мине. Възнамеряваше обаче да говори с Хота, държеше много на приятелството им и искаше да се увери, че всичко между тях е наред. А относно Анабел…
Анабел отхвърли поканата на компанията да слезе на плажа Портио и да се разходи с тях. Въздухът беше тежък, задушен, по небето се задаваха тъмни буреносни облаци. Скоро щеше да се разрази лятна буря, не беше нужно да си дядото на Унай, за да го предскажеш.
С крайчеца на окото Унай видя една от по-големите студентки, онази, която беше висока и едра като него. Вървеше с решителна крачка към ръба на стръмния бряг близо до плажа Ла Арния, където Саул се бе уединил. Може би вече му бе писнало от толкова тийнейджъри и се нуждаеше от кратка почивка.
Скоро обаче забрави и за двамата, защото Анабел Ли седна между краката му и опря глава на гърдите му. И сякаш бе донесла бурята, защото някъде в небето се разнесе гръмотевица и ехото изпревари гласа на момичето.
— Донесох ти една рисунка — прошепна му тя с мелодичния си глас.
И му подаде лист, откъснат от тетрадката ѝ със спирала, на който се виждаше един гроб срещу морето и профилите на двама влюбени, седнали на стръмен бряг.
Унай го взе, сякаш бяха скрижалите с Десетте Божи заповеди. С изненада и с известно чувство за отговорност, като божествена заръка.
— Ще я пазя… — успя да промълви.
— Обещай ми, че винаги, винаги ще бъде с теб. Поне до деня на смъртта ми — прошепна тя тържествено в ухото му.
При тези условия всеки би дал обет, разбира се, помисли си Унай.
Заваляха едри капки дъжд — топли, много топли, тежки.
— Обещавам ти — отвърна той, защото знаеше, че Анабел Ли не би приела друг отговор.
Момичето погледна ядосано облаците и проливния дъжд, който носеха, сякаш ги укоряваше, че са развалили една сцена, която тя старателно е планирала. Взе рисунката от Кракен и я скри от дъжда между твърдите корици на тетрадката си.
— Тръгваме ли? — предложи Унай. — На мен дъждът не ми пречи, никога не ми е пречел, още по-малко през лятото. Но ако искаш, ще си тръгнем.
— В никакъв случай, прилича на сцена от "Брулени хълмове", оставаме — реши тя.
— Питам се какво ще стане утре, понеделник, когато се върнем във Витория. Ще се видим ли отново? — осмели се да попита.
"Или ще забравиш всички и ще се върнеш при рокерите на майка си?" — помисли си.
— Разбира се, че ще продължим да се виждаме — отвърна тя леко обидена. — Казах ти, ти и аз сме заедно още от детската градина. Това беше началото, във Витория ще продължим да сме гаджета.
Унай я прегърна с облекчение. Не се сдържа. Двамата бяха леко поизмокрени, от черния бретон на Анабел се стичаха капки по лицето ѝ.
— Страхувах се… страхувах се, че съм бил поредният в лагера.
— Пада ти се, защото не ми вярваш — прошепна тя, оставайки се да я прегръща, но имаше леко отнесен вид.
Унай също се отпусна, загледан в хоризонта.
Едва тогава я видя. Червено петно в морето.
Изправи се рязко. Анабел не остана доволна от това прекъсване.
63
Пещера в Испания, прочута със своите древни рисунки от горния палеолит, които изобразяват животни и човешки ръце.