Беше странно — Анабел твърдеше, че е пълна противоположност на майка си, а това, което виждах, беше неин клонинг. Този начин на самозалъгване беше най-голямата сила на Анабел — не харесваше някоя реалност, изопачаваше я и я изкривяваше, докато повярваше в нея, и я предлагаше на света със зашеметяващата си способност да убеждава.
Направи ми впечатление, че няма други жени на погребението. Видях няколко мъже на моята възраст, които стояха на дискретен втори план. Дали бяха приятели, бивши гаджета?…
Не можех да зная. Разбира се, в медиите не бе изтекла информация за самоличността ѝ, а в социалните мрежи никой не бе дал знак, че знае нещо. След колко време последователите ѝ щяха да усетят отсъствието ѝ?
Аз застанах в още по-дискретен трети план и гледах как земята поглъща ковчега на Анабел Ли пред втренчените погледи на статуите на крилати лъвове.
Тогава се случи своеобразно поетично чудо — заваля сняг и Витория се превърна за пореден път в Белия град.
Много леко, като перушинки, първите снежинки на зимата, която дори не бе започнала, кацнаха върху тъмното дърво на ковчега. Паднаха също върху раменете ми и върху главите на всички присъстващи. Не беше обилен снеговалеж, а просто еднократно климатично явление, което обаче ни потопи в странно душевно състояние, сякаш в последното си пътуване Анабел Ли ни накара да споделим нейния готически начин, по който възприемаше живота и смъртта.
Не бях забелязал, че са ме обградили — Хота отляво, а Лучо отдясно. Хота изглеждаше така, сякаш идваше направо от нощно купонясване. Бе прескочил до дома си, за да се преоблече с официален костюм след тежкия запой, но бе забравил да се изкъпе, защото така вонеше на калимочо[8], че можеше да съживи мъртвец.
Облеклото на Лучо не беше по-различно от това, с което би отишъл в четвъртък на пинчопоте[9] и се запитах дали е дошъл в качеството си на журналист, или на бивше гадже на Анабел.
Стояхме там, и тримата с качулки, пред трупа ѝ.
"В крайна сметка гробът ти не е до бурното море" — напомних ѝ.
Преди двайсет и четири години ѝ бях дал едно обещание; "С теб няма да си проговорим отново, докато сме живи!"
Бях го изпълнил, макар че сега в гърлото ми се надигаше горчилка.
"Давате ли си сметка? — искаше ми се да кажа на приятелите ми. — Никога няма да се върне онази тръпка, която изпитахме, когато бяхме на шестнайсет. Тогава вярвахме, че всяка нова любов, която ще преживеем, ще е също толкова бурна, епична, безсънна, с набъбнала цепка на панталона и изтръпнал език. Не стана така. За никого от нас. Не както беше с нея, когато отне девствеността на четиримата!"
Четвъртият конник от апокалипсиса, Асиер, не се появи.
За моя изненада обаче се появи Алба, както винаги елегантна с дългото си бяло пухено яке, може би купено предвидливо, за да скрива възможно най-дълго бременността ѝ. Естибалис ми прошушна, че е дошла като официален представител, че комисар Медина не искал да присъства на погребението на жертвата, за да не буди подозрения, че се води разследване за смъртта ѝ. Алба поднесе дискретно съболезнованията си на майката на Анабел и се отправи към екипа, за да го поздрави.
Оставих приятелите си и се приближих до нея. Не знаех какво да ѝ кажа, чувствах се нервен и се запитах дали ангелът от гробницата на семейство Унсуета има нещо общо с безпокойството ми.
— Ходил ли си на гроба на Нанчо през тези месеци? — прошепна ми тя.
Отрекох с глава, дори не се бях запитал какво е станало с тялото му. Пропуснах този момент през десетте дни, в които бях в кома, а после не поисках да питам за него.
— Брат му Игнасио дойде да ме види в болницата след смъртта му — въздъхна. — Тасио беше много зле през първите дни, така че брат му се погрижи за всичко. Попита ме дали желая аз да уредя формалностите с погребалното бюро и когато отказах, ми поиска разрешение да го погребе в гробницата на семейството на майка им, Диас де Антоняна. Каза, че ще изнесат тялото на майка им от гробницата на Унсуета и ще го преместят в тази на семейството. Знаем, че е погребан с името Венансио Урбина, но не отидох да го видя. Също не съм се връщала на "Мануел Ирадиер".
Смръщих чело, без да разбирам.
— С мъжа ми живеехме на улица "Мануел Ирадиер", но не събрах сили да мина дори пред входа на жилището. Казах ти, че майка ми дойде от Лагуардия, когато научи за случилото се, и я помолих тя да се заеме с това. Имам нови дрехи, нови книги, апартамент на улица "Прадо", ново… ново бъдеще. Но продължавам да избягвам "Мануел Ирадиер". Нямам представа откъде събрах сили тази сутрин, за да дойда тук. Предполагам, че постът ни вменява някои неприятни задължения.
9
Инициатива на съдържателите на заведения в Страната на баските, която се състои в предлагане на пинчос (хапки на клечка) с питие на достъпна цена в определени дни от седмицата.