На възраст, на която Унай още не беше наясно дали да учи агротехника или лесоинженерство, Анабел вече беше изминала този път и сега искаше да се установи окончателно. Унай се върна в спалния си чувал веднага щом забеляза, че тримата му приятели са престанали да похъркват и заподозря, че всички са надавали ухо и са слушали разговора им.
Анабел отново се съсредоточи невъзмутимо в гранитния ангел на стръмния бряг.
При разпределението на задачите в кантабрийското селище Саул беше възложил на Хота и Анабел да сложат покрив на кръглата колиба от Желязната епоха, така че първите дни прекараха на два метра от земята, покачени много близо един до друг, за да не паднат от тясната стълба. Тя му подаваше сноповете слама, той ги поставяше с мравешко търпение, сякаш бяха рибени люспи.
— Защо утре не донесеш онзи страхотен фотоапарат, който имаш, и не снимаш това, което правим? — предложи Анабел Ли на четвъртия час от първата сутрин.
На Анабел ѝ доскучаваха бързо повтарящите се ръчни дейности. Ако не се налагаше да влага в тях въображение, търпението ѝ се изчерпваше твърде скоро.
— Вече направих снимки на групата, за да ги имам за спомен — оправда се Хота от най-горното стъпало на стълбата, без да разбира много добре.
— Нямам предвид снимки за албум. Тук е пълно с най-различни текстури — слама, старинни материали, дърво, изцапани с кал ръце… Имам предвид художествени снимки.
— Не умея да правя художествени снимки. Не съм творец като теб.
— Всички сме творци, не говори като някой старец. Ще науча да снимаш на ръчен режим, да контролираш обектива и скоростта. Ще отидем някой път в Сантиляна дел Map, там сигурно има магазини за сувенири, където продават филми с различна светлочувствителност и ще купиш няколко едрозърнести ленти в черно-бяло. После ще снимаш отделни кадри, близки обекти, жестове, които ти харесат… Трябва да култивираш погледа си, Хота. Всеки може да го направи.
— Добре, щом ти ще ме научиш… — побърза да се съгласи Хота.
Всичко вървеше много добре. Това с келтското селище, с Анабел Ли. Тя му бе разказала за името си и то му се стори прекрасно.
И така, Хота започна да снима всичко одушевено и неодушевено под внимателния взор на своята менторка. Нито следа от лошо настроение, от депресия, от тревоги.
Небето, което Хота виждаше през онези първи дни, най-после беше яркосиньо, без черните облаци на реалния живот, който неумолимо го очакваше при завръщането му във Витория.
Душевното му състояние беше толкова идилично, че Хота дори забеляза съществуването на Ребека, малката дъщеря на Саул. Случи се така, че първата вечер се оказаха заедно на масата и оттогава свикнаха да сядат близо един до Друг.
Добродушният Хота изпитваше жал към момичето, изолирано и изгубено в този свят на тийнейджъри, който все още не ѝ беше по мярка. Направи го и защото беше дъщеря на Саул, когото започваше да боготвори — симпатичен преподавател, млад и всеотдаен баща, привлекателен мъж, който се преструваше, че не забелязва погледите на Анабел Ли и на студентките по история от Кантабрийския университет, които идваха почти всеки ден в лагера.
— Ребека, утре ще дойдеш ли да помогнеш на мен и Анабел за покрива на колибата, нещо се оплетохме и имаме нужда от експерт като теб? — казваше Хота великодушно и в добро настроение.
Ребека — изненадана, развълнувана, преглъщаше изненадана, докато довършваше последното собао[12] от подноса. Нямаше търпение да дойде неделя, когато баща ѝ им носеше палукос де Кабесон[13] — в тях имаше кокос, който момичето обожаваше.
— Разбира се, че ще ви помогна, направих много покриви миналата година — отвръщаше тя очарована, благодарна. Широко усмихната и с поруменели бузи.
"Може би сгреших, като се доверих на Асиер — помисли си Ребека вечерта, вдигнала ципа на спалния чувал до горе, една напълно излишна мярка. — Може би трябва да го разкажа на Хота и той ще ми помогне. Сигурно семейството му има връзки и могат да ми помогнат!"
А Хота си казваше с умиление: "Колко е сладка дъщерята на Саул. Какъв страхотен тип, де да ми беше баща, а тя моя сестра!"
Дойде краят на седмицата и Саул Товар предвидливо ги откъсна от кирпича и покривите. Натовари ги в микробуса и в събота ги заведе в Оняти в Гипускоа, близо до границата с Алава. Всички бяха благодарни за екскурзията и за почивката, която това означаваше за ръцете им, на които вече започнаха да се появяват мазоли. Качиха се в колата изпълнени с нетърпение, без да задават много въпроси.
13
Традиционен сладкиш от Кабесон де ла Сал, Кантабрия, приготвен с кокос, захар, мед и яйца.