Съдебната лекарка отдалечи снимката, доколкото ѝ позволяваше дължината на ръката, за да я огледа внимателно, и накрая си сложи очилата, които висяха на позлатена верижка на врата ѝ.
— Не съм специалист по електрошокови оръжия — каза тя, докато изучаваше снимката, — но имаш право, тези убождания може да са напълно съвместими с подобно оръжие. Бяха под един от хематомите на врата и помислих, че са малки разкъсвания, причинени от ударите, които тя сама си е нанесла. Що се отнася до Тройната смърт, както казвате, вярно е, че жертвата е била жива, когато са потопили главата ѝ в котела. Намерихме вода в белите ѝ дробове, така че още е дишала и, разбира се, се е съпротивлявала. Ако преди това е била неутрализирана и парализирана с електрошоков пистолет "Тейзър", ефектът е преминал, преди да умре от удавяне. Може убиецът или убийците да са стреляли в гърба ѝ, била е извън строя достатъчно време, за да ѝ вържат ръцете и да я провесят за краката на някое дърво. После са потопили главата ѝ в котела от Кабарсено и мускулите вече са ѝ се подчинявали, когато се е опитала да извади главата си и да диша, за да спаси своя живот и този на сина си.
Преглътнах мъчително, когато чух последните ѝ думи — Анабел е чакала син, лекарката беше видяла двайсетседмичния плод.
Този факт правеше още по-реална драмата — убиецът или убийците бяха унищожили два живота и това повдигаше неизбежния въпрос: кой беше бащата на детето, което е чакала Анабел Ли?
Знаех, че може да се извлече ДНК, лекарката бе запазила биологичен материал от майката и плода и можеше да го съхранява в продължение на няколко месеца. Знаех, че можем да го сравним с мостра от ДНК на вероятния баща, но за тази цел ни трябваше заповед от съдия Олано, каквато нямаше да получим, ако не представим достоверни доказателства за самоличността на заподозрения, за един повече от убедителен мотив, както и че тази личност също е замесена в убийството на Ана Белен Лианьо…
А още бяхме много далече от този етап на разследването.
За момента разполагахме с банкова сметка, която свързваше Ана Белен с Асиер, но това не беше достатъчно, за да издействаме заповед от Олано, която да принуди Асиер да се подложи на тест за бащинство.
Все пак се опитах да проверя нещо. Изпратих съобщение на Арасели. Исках да разбера дали е имала нещо общо с цепнатата вежда на Асиер, както и да видя дали има някаква следа от насилие по лицето ѝ.
"Кайшо[16], Арасели. Може ли да те видя?" — написах.
"Случило ли се е нещо, Унай?" — отговори тя веднага.
"Не, нищо — излъгах. — Само исках да пием кафе и да си поговорим. Неангажиращо."
"Разбира се. Може да се видим следващата седмица. Тези дни съм в Деусто. Имам много часове. Знаеш как е."
"Обади ми се, когато се върнеш, за да се видим" — сбогувах се.
Прибрах се у дома — разочарован, колкото Естибалис.
Не говорихме много по пътя; и двамата знаехме, че ако в убийството на Ана Белен има елемент и на огън, перспективата, че е Тройната келтска смърт, изглеждаше тревожно вероятна.
Едно ритуално убийство е свързано повече с обреда и жертвоприношението, отколкото с жертвата. Това означаваше, че може да се повтори.
Що се отнася до убийството на Ребека Товар, беше малко вероятно при нея да са използвали "Тейзър", защото през 1993 г. употребата на тези пистолети не беше разпространена в Европа. Беше обаче невъзможно да се установи дали са я изгорили по някакъв начин, след като тялото е било свалено от дървото във Фонтибре.
Може би поради тази причина никога не се бе появило.
При мисълта за изгореното тяло на Ребека изпитах желание да повърна. Струваше ми се твърде мрачен и зловещ край за толкова крехко момиче като нея.
18
"Пасео де Фрай Франсиско"
23 ноември 2016 г., сряда
На следващата сутрин станах в шест. Беше шест и двайсет, когато излязох навън. Витория беше вцепенена от студ и потънала в мрак, но на мен ми беше все едно. Влязох в парк "Ла Флорида", който в този час приличаше на пещера от растителност, и забавих ритъма, когато стигнах до "Пасео де ла Сенда".
Там я срещнах да тича с белия си екип. Изненада се, когато ме видя, предположих, че не е преставала да тренира и отново пробягва маршрутите, които някога споделяхме.
Когато я видях там преди зазоряване, имах чувството, че се връщам към отминалото лято, в първите дни на август. Към онази химия, която имаше между нас, без да знаем, че смъртта вече е на път.