Саул им заразказва за това, което най-много го въодушевяваше — как келтските ритуали са оцелели до наши дни, спотаени под християнски церемонии, които едва успявали да прикрият езическия си произход.
После стигнаха до края на пещерата и всички, поуморени от разходката, извадиха сандвичите си с наденица и седнаха облегнати на ниската стена, обграждаща параклиса "Сан Елиас". Малък, бял, с полукръгла арка над камбаната, която му придаваше известна индивидуалност.
Някои захъркаха, беше ленивият час на следобедната дрямка, а слънцето припичаше. Конските мухи досаждаха, но от пещерата лъхаше хлад и всички задрямаха.
Не всички.
Почти всички.
Асиер бе останал да се разхожда под стената, която някои катерачи използваха, за да се упражняват и да прокарат нови маршрути. В този час на безмилостно слънце нямаше и следа от тях. Беше леко ядосан след разговора с Анабел, може би отиваше твърде далече в държането си към нея. Може би му личеше.
"Не, едва ли ми личи, тя не е телепат" — мислеше си той раздразнено.
Появи се Саул, който бе слязъл, за да пообиколи наоколо, и го завари седнал в подножието на скалата и в лошо настроение.
— Знаеш ли, забелязах това на ръката ти — Саул мина направо на въпроса.
— Какво за ръката ми? — отвърна Асиер с отбранителен тон и успя с труд да напъха лявата си ръка в джоба на дънките.
— Имаш зле зараснала кост на безименния пръст. Счупване?
— Да, счупване — отвърна той разсеяно.
— И аз имах такова на твоята възраст. Баща ми… Твоят баща какво работи?
— Зарежда рафтове в "Ероски"[21]. И сега ще ми се подиграваш.
— Защо да ти се подигравам?
— Защото си университетски преподавател, а аз съм син на зареждащ рафтове в "Ероски" и на домакиня.
— Какъв ти е средният успех?
— Отличен. — Това беше планът му. Всъщност единственият му план — да учи в университет, да се измъкне от посредствената среда на едно семейство без култура и образование. Не искаше да свърши като баща си — със зле платен физически труд.
— Тогава заслужаваш уважение, а не подигравка.
Никога през шестнайсетгодишния си живот Асиер не бе чувал думата "уважение", адресирана към него.
— И какво ще учиш, история ли? — подпита го Саул, който все още се надяваше да привлече някое от момчетата за своята кауза.
— Не, нещо, от което да забогатея.
Асиер беше доста стиснат, станеше ли дума за пари. Момчетата от тайфата знаеха, че ако някоя вечер не пиеше, не участваше в разпределението на сметката, но накрая винаги поръчваше питие или поредното калимочо. Същото се отнасяше и до цигарите, винаги измъкваше по някоя от приятелите си и не му беше неудобно да си поиска, когато всички вече бяха подпийнали. Изръсваше най-вече добродушния Хота, който имаше най-много пари от всички.
Парите, или по-скоро липсата им, се бяха превърнали в негова фикс идея и го мотивираха да прави единственото, което можеше да прави на своите шестнайсет години — да бъде добър ученик.
— Разбирам. — И знаеше, че момчето разбира. И че е достатъчно. — Виж, относно баща ти…
— Относно баща ми нищо — прекъсна го Асиер.
"По-добре мен, отколкото сестрите ми" — помисли си.
— Знам, не се тревожи, няма да кажа нищо. Тези неща не се изобличават, случващото се в семейството си остава в семейството. Само ще ти кажа, че ще дойде ден, когато посегне ли ти, ще го гледаш отгоре и ще можеш да спреш ръката му, нали?
— Не съм ти казал, че ме бие — отвърна Асиер леко засрамен.
— Знам — каза седналият до него Саул сдържано, предпазливо.
— Не съм ти го казал! — извика Асиер и скочи рязко от мястото си. Веднага съжали за това.
Саул го видя да се отдалечава към стълбата на параклиса.
— Знам — прошепна спокойно.
Саул изчака петнайсет минути и се качи тихичко до параклиса, видя, че всички спят и се приближи до дъщеря си.
— Да вървим, Бека. Да слезем до купела. Богинята чака.
Ребека го погледна с ужас в очите.
— Татко, моля те, не тук — прошепна.
Саул се усмихна, не разбираше страха ѝ.
— Да вървим, дъще. Не ме принуждавай.
И Ребека знаеше, че вече нищо не може да направи. Преглътна мъчително, наведе глава и слезе мълчаливо по тясната стълба под внимателния поглед на баща си.
Унай се събуди малко след това, потънал в пот от горещината. Тялото му се беше схванало от позата, в която бе заспал.
Огледа се, забеляза, че не всички са там.
Отчасти заради инстинкта си винаги да проверява дали всички са добре, отчасти защото трябваше спешно да облекчи пикочния си мехур, той слезе по стълбата и потърси уединено място сред дърветата, където да свали ципа на панталона си.