"Не сега, нещастнико" — пошушнах му на минаване. Мен дори Христос не ме пазеше от злите духове.
Прекосих града в северна посока, почувствах се объркан, когато стигнах до края на булевард "Колядо" и се озовах пред адреса, който Алба ми бе дала и който се оказа замък. Всъщност хотел, хотел "Доня Бланка".
Беше величествена, старинна сграда, която властваше над възвишението и която си имаше всичко, включително осмоъгълна крепостна кула. Изкачих стръмната каменна стълба и прекрачих вратата под благородническия герб.
В отсрещния край стената беше покрита с бръшлян, беше своеобразен бар с железни решетки и витражи, имаше много хора, не знаех къде да търся Алба.
В този момент една около седемдесетгодишна жена пристъпи към мен. По-скоро дама. Всичко в нея беше изискано — късата руса коса с безупречно подредени кичури, наметката на раменете, която ѝ придаваше елегантност, неподвластна на модата.
— Добро утро, Унай. Чаках те. Казвам се…
"Аурора Мистрал" — помислих си, неспособен да повярвам, че стоя пред една от най-големите легенди на киното и театъра от XX век. Актрисата, която спечели всеобщо уважение и безброй награди и която винаги ще бъде помнена заради изпълнението на главната роля в "Домът на Бернарда Алба"[22] в театралните салони.
Знаех, че се е оттеглила отдавна от сцената. Нямах представа, че живее в Лагуардия. Краката на дядо щяха да се разтреперят, ако я видеше. Била е легенда още от следвоенния период, момичето чудо, което играе и пее. Няколко поколения ѝ се бяха възхищавали и бяха пълнили кварталните киносалони през годините, в които продължи бляскавата ѝ кариера.
— Ниевес Диас де Салватиера, майката на Алба. Каза да я изчакаш в стаята "Любовта и Лудостта", на последния етаж. Излезе преди малко по спешен служебен въпрос. Ако искаш да си починеш, спокойно можеш да използваш леглото. Аз съм заета със събитие на Ротари клуб, затова ме извини, че в момента не мога да ти правя компания. Ще ти дам ключа от стаята.
Аурора, или Ниевес, отиде зад барплота на рецепцията и ми връчи тежък ключ.
Майката на Алба имаше внушително присъствие, което не се дължеше единствено на сцената. Притежаваше горда осанка, която дъщеря ѝ бе наследила, въпреки че външно изобщо не си приличаха. Алба беше кестенява, с кафяви очи, източена. Майка ѝ беше руса, със сини очи, дори формата на лицето, на носа и на веждите им беше различна. Никога не бих предположил, че са майка и дъщеря.
Взех ключа леко зашеметен. Стиснах отново ръката ѝ и се изкачих по стълбата на замъка. Намерих стаята с име на басня от Саманиего[23], отключих я и се проснах на леглото. Зарових лице във възглавниците и заплаках отчаяно. Платът заглушаваше донякъде риданията ми, но в момента не ме беше грижа за останалите гости.
Хота беше мъртъв, а на мен ми бе дошло до гуша от толкова смърт. Тази на Мартина, на Анабел Ли, на приятеля ми… твърде много за една година, твърде много за два толкова близки по време случаи.
Трябваше да уведомя семейството ѝ, майка ѝ и чичо ѝ. Почувствах се ужасно, че не мога да говоря, не исках да им съобщя новината писмено.
След малко престанах да плача и се поуспокоих, проснат в онова легло и в онази спалня, декорирана за сватбени нощи на щастливи младоженци, които започват нов живот. За разлика от мен — почувствах се много стар и изхабен с моите четирийсет години.
Алба дойде доста по-късно. Завари ме отново в апатично състояние, загледан в моята планина през прозореца. Сега я виждах от друг ъгъл на реалността.
— Как си? — попита ме, като седна до мен на огромното легло, в което бог знае колко чукане бе паднало.
Аз само стиснах юмрук и насочих палеца си надолу, както сигурно е правел Нерон в някой лош ден на арената.
Тя взе ръката ми с безкрайна нежност, сякаш бе малък дар от боговете.
— Искам да знаеш, че съм тук. Тук съм. — Тя се излегна до мен и се притисна към гърба ми.
Колко приятно бе да почувствам топлината ѝ в тази студена сутрин.
— Не искам да ти се случи нищо, Унай. Вече сме минали през това.
Безполезно бе да ѝ възразявам. За какво? Нямах желание да пиша, нито да говоря. Само да чувствам, че е загрижена за мен, че в момента тя е поела нещата в свои ръце. Че мога да оплаквам мъртъвците си в тази декемврийска неделя.
— Да се качим на кулата. Вече не е толкова студено и горе ще се освежим. Имаме много неща, за които да поговорим, тук ни дебнат изкушения — каза ми тя, когато се умори да гали косата ми с толкова присъщото за нея спокойствие.
После ми протегна ръка и я последвах по осмоъгълната вита стълба, докато стигнахме до кулата и излязохме на открито.
23
Феликс Мария де Саманиего (1745–1801) — испански писател, прочут с басните си, в които осмива човешките недъзи, имитирайки великите баснописци Федър, Езоп и Лафонтен.