Възнамерявах да последвам горещите съвети на МатуСалем и да си купя нов мобилен апарат, а Милан да ми помогне да уредя щекотливия въпрос с осигуряването на номер, който да не е свързан с данните от личната ми карта.
Беше средата на една нетипична седмица с много почивни дни, така че обух клина, облякох горнището с качулката и се отправих през площада към парк "Ла Флорида".
С Алба се бяхме върнали на старите ни маршрути за бягане, тъмните улици в града ни предоставяха анонимност и уединение, с каквито в управлението не разполагахме.
Отново я срещнах да бяга по Пасео дел Батан, поддържайки съсредоточено темпото, с леко разширена талия, с по-бавни и по-предпазливи крачки на човек с пронация[32]. Забелязах нещо в начина й на бягане, което ме разтревожи, може би подсъзнанието ми го отбеляза и го остави в някой ъгъл на мозъка ми, за да не ме смущава, когато застанах пред нея.
Бях подготвен "аналогово", както би казал МатуСалем — с малък бележник и химикалка. Спрях я с едната ръка и двамата започнахме да бягаме по посока на булевард "Сан Пруденсио".
— Ще дойдеш ли… — започнах смело аз.
— Кажи.
— … при камбаните…?
— В Арментия? — довърши тя.
— Искам да ти кажа нещо.
"Важно е" — предадох ѝ с поглед.
— Добре, Унай. Искаш ли да спрем?
— Да, най-добре — отвърнах и извадих бележника от джоба на якето. Тя го погледна неразбиращо.
"По-добре да седнем на някоя пейка" — написах.
Вляво имаше къщи, чиито светлини известяваха, че обитателите ѝ вече са се събудили. Мъглата на булеварда беше толкова гъста и се стелеше толкова ниско над земята, че потърсих пейка под някой уличен стълб, за да имаме поне минимална видимост. Бяхме стигнали до каменната арка със статуята на св. Пруденций, светеца покровител на града. Достолепният епископ ни гледаше загрижено.
Беше студено и влагата се просмукваше в спортните ни екипи. Не ни очакваше спокоен ден.
"Мисля, че мобилният ми телефон е хакнат. Преди две седмици дядо ми го хвърли във водата и го дадох на една моя външна сътрудничка, компютърен специалист, за да възстанови цялата информация с контактите ми, снимките… Никнеймът ѝ е Голдън Гърл. Смятах я — или я смятам — за напълно доверен човек. Но друг от сътрудниците ми, МатуСалем, хакерът, който помогна на Тасио Ортис де Сарате, ме шпионира по молба на самия Тасио и ме предупреди, че откакто съм ѝ дал телефона, тя влиза в Дълбоката мрежа и разпитва за пистолети "Тейзър" и задава въпроси, свързани с разследването ни по Ритуалите на водата."
Алба прочете написаното и ме помоли да продължа. Прелистих страницата и започнах да пиша отново:
"Би трябвало да проучим Голдън Гърл, но тя е много опитен хакер, налага се да изработим стратегия. Преди това обаче ще си купя нов апарат с нов номер, който ще имате само ти, Естибалис, Милан и Пеня. От близките ще включа само брат ми и дядо ми, като предпазна мярка. Ще трябва да определим какво ще продължим да споделяме на стария ми телефон и какво ще оставим за новия, така че Голдън Гърл да не заподозре, че сме се усетили за шпионирането ѝ. Но вече не мога да пиша никаква поверителна информация на мобилния ми, нито да провеждам разговори, свързани с разследването. Двама хакери ни шпионират.
— Два въпроса. Според теб тя какво общо има с Ритуалите на водата?
— Нямам представа — казах на глас. — Дру… другият въпрос?
— По дяволите, инспектор Аяла, защо не сте дали телефона си на нашите специалисти по информатика или на Милан?
Възползвах се, за да я погледна отблизо, беше наддала няколко килограма и продълговатото ѝ лице изглеждаше по-пълно. Фините ѝ ръце бяха подути, беше уморена, с леки сенки под очите, и ми се прииска да я заведа вкъщи, за да поспи, както в онова лятно утро.
"Защото пазех в мобилния съобщенията, които разменихме през август. Съжалявам, Алба. Не ги изтрих. Понякога изпитвах нужда да ги препрочитам, защото ми вдъхваха сила. Не исках да те разкрия пред колегите. Щяха да научат. Не можех да го направя."
Алба замълча, като се изчерви, когато го прочете. Взе ръката ми, допирът беше вълшебен, и ми благодари с поглед. После отново стана главен инспектор.
— Подозираш ли я? — попита, сочейки написаното от мен в бележника.
— Голдън? Разбира се, че не — отвърнах на глас.
"И през ум не ми е минавало" — помислих.
"Тя е възрастна жена с наскоро оперирана тазобедрена става, невъзможно е да е извършила убийствата" — написах в бележника си.
Алба замълча за момент, преценявайки това, което ѝ бях разказал, разтвори пухения елек и с машинален жест, сякаш мен ме нямаше, погали корема си. Опитах се да прикрия прилива на нежност, който предизвика в мен този жест, но явно не успях съвсем, защото в ъгълчетата на устата ѝ се прокрадна усмивка.
32
Походка, при която тежестта на тялото пада върху вътрешната част на стъпалото (или т. нар. паднал свод).