Погледнах логопедката си с крайчеца на очите. Беше мълчалива, стори ми се разнежена, дори леко смутена. Не знам, но бих казал, че именно в този момент се влюби в него. Вратите на стената, която бе издигнала около себе си, бяха поддали.
Бе позволила на Херман да влезе.
От този момент Беатрис стана страшно грижовна към него.
— Измръзнал си, Херман. Да отидем в някое заведение, ще изпием нещо топло, бульон, кафе… Аз нямам нужда, не ми е студено, но ще дойда с вас.
И тръгнахме към улица "Дато", като Беатарис не изпускаше мокрия букет, въпреки че съсипваше коженото ѝ палто и марковата чанта.
— Наистина ли не ти е студено? — загрижи се Херман.
Беатрис се разсмя безгрижно.
— Винаги съм имала излишни килограми, и като дете, и като тийнейджърка. Мисля, че това си има някои предимства, защото не съм зиморничава.
Погледнах ги мълчаливо. Беше прекрасно. Свенливо раждащата се любов.
Колебанията и притесненията на брат ми, професионалната маска на логопедката ми.
Всичко това остана в кошчето за боклук, до счупения от дъжда чадър.
Но там имаше феромони, които можеха да събудят либидото на сив вълк, това вярно животно, което прекарва целия си активен полов живот с един и същи партньор.
Това впечатление добивах, когато гледах Херман и Беатрис заедно. Херман не спираше да говори, беше като вулкан, изригващ словесна лава, Беатрис беше добра слушателка и го гледаше, сякаш брат ми беше дар, паднал от небето.
Придружих ги до входа на "Усокари", но се сбогувах с тях с прилично извинение, което никой от двамата не оспори, въпреки че намирисваше на доброжелателна лъжа, разделиха се с мен с обещания от рода на "Друг ден ще пийнем нещо тримата" и ги оставих в техния малък рай. Заслужаваха го, бяха си го изработили. Бяха добри хора.
Минах по мократа и пуста улица "Дато". Само Пътникът[36] ме поздрави от триметровата си бронзова височина. Бе застудяло и хората предпочитаха да си останат вкъщи, да помагат на децата си с домашните, да седят пред телевизора, да приготвят вечерята… животът, с една дума.
Вече бях стигнал до паметника, посветен на битката за Витория[37], на път за вкъщи, когато си спомних, че трябва да се обадя на Ектор дел Кастильо. Извадих от джоба новия мобилен апарат с номера, който ми бе издействала Милан. За да го различавам от стария си мобилен телефон, бях настроил мелодията на обажданията с "Love Me Again" ("Обичай ме отново") на Джон Нюман. Знам, подсъзнанието понякога взимаше решения вместо мен.
Потърсих в контактите и натиснах номера на Ектор. Не исках Голдън да проследи това обаждане.
— Ектор, обажда се Унай Лопес де Аяла. Нов мобилен.
— Инспекторе, радвам се да установя лично гласовия ти напредък — отговори с любезния си и спокоен глас.
— Знам — усмихнах се. — Може ли да се консултирам с теб по един въпрос?
— Разбира се.
Разказах му набързо, с граматика като на малко дете, за езерото Ла Барбакана. Знаех, че нямаше да се стресне от намирането на нов труп, но не бе необходимо да му давам толкова подробности.
— Само един въпрос — имаме ли друг олтар там? — попитах.
— Да, посветен е на трите богини майки. Бе открит в стената на една градина в околностите на Лагуардия. Искам да кажа, че отново имаме място, свързано с култа към водата като оплождащ елемент, и с ритуали и жертвоприношения, посветени на богините майки. Не ми обясни обстоятелствата около последната ти находка, но мога да те уверя, че е идеалното място за извършване на ритуал като този на Тройната келтска смърт. Има ли някакво значение за разследването ти, инспекторе?
Въздъхнах, не ми харесваше идеята да има значение. Не исках повече ритуали на водата, предпочитах само един мобилен телефон, само едно убийство, не и вероятна поредица от убийства, задаваща се на хоризонта, без очаквания да свърши.
— Да, има — отговорих накрая, като отворих входната врата на дома си със свободната ръка. — Много ти благодаря, Ектор.
— На твоите услуги, инспектор Аяла. Този въпрос ме тревожи, също както и теб. Надявам се да мога да помогна, но дано не се наложи в бъдеще. Грижи се за себе си, инспекторе. — И историкът затвори телефона.
Качих се в апартамента си и се залових с новата порция упражнения на логопедката ми. Картите "Нардил" с все по-дълги фрази: "Момичето слиза по стълбата, момчетата и момичето си играят, момичето рисува голяма бяла луна."
В този момент Естибалис ми се обади на новия ми телефон.
— Имам известен напредък в разследването, Унай. И идва от Кантабрия. Хвани се здраво, за да не паднеш — изрече колежката ми със сто оборота в минута.
36
Емблематична бронзова статуя в центъра на Витория, висока 3 м, изобразяваща фигурата на много слаб и висок мъж, който пристига в града и толкова го харесва, че решава да остане; автор на статуята е скулпторът Хуан Хосе Егисабал през 1985 г.
37
Битка, проведена на 21 юни 1813 г. между войските на Наполеон Бонапарт и сборни британски, португалски и испански военни части, начело с бъдещия херцог Уелингтън.