Видяха ги малко по-надолу, на двеста и петото стъпало.
Съвкупляваха се по начина, по който и си говореха — безцеремонно, с яростни жестове, без следа от нежност в докосванията им. Грубо, свирепо.
— Хота, по-добре не гледай — побърза да каже Унай, опасявайки се от най-лошото.
Асиер беше седнал, Анабел Ли седеше върху него, обърната гърбом. Двамата се бяха съблекли напълно. Беше заради топлата нощ и онази толкова чувствена мъгла, надигаща се от морето.
А Хота стоеше с лампата на главата, без да се сети да я угаси. Унай — може би защото вече го бе преживял и вторият път никога не е толкова болезнен колкото първия — реагира по-бързо, закри с ръка светлината и дръпна Хота, за да избегне някоя драма.
Медовината и стръмната стълба не бяха удачна комбинация, къде му е бил умът на Саул?
Хота и алкохолът също не бяха безобиден коктейл, вече се наложи да го изведе от "Окендо" онзи петък, когато се натряска, след като научи злокобната диагноза на баща си и си въобрази, че всички го настъпват нарочно веднага щом влезеха в някой бар.
Така че Унай остави любовниците врагове в онази седяща поза и задърпа Хота нагоре по стълбата, проклинайки афродизиакалните свойства на медовината.
34
"Склонът на вдовиците"
16 декември 2016 г., петък
В Сантандер утрото така и не успяваше да набере сила. Едно бяло слънце, скрито сред облаците, се опитваше да стопли притаилия се град. Доста в тон с душевното ни състояние.
Това, че цяла армия маниаци на готически комикси искаха да набучат главата ми на кол, не отговаряше на представата ми за спокойни коледни празници. Отново злобни погледи, отново обиди във виртуалното пространство, отново шушукане при преминаването ми.
Добре.
Вече бях преживял това.
Какво щеше да ми каже дядо? "Престани да хленчиш и продължи напред!
"Това ще направя, дядо. Това ще направя."
Реалният свят ме очакваше, така че решихме да предизвикаме съдбата и да посетим за втори път Саул в Кантабрийския университет.
Естибалис сдържаше гнева си, стискайки до бяло устните си. Знаех, че се тревожи за физическата ми цялост, но тази загриженост понякога ме изкарваше извън кожата.
Потеглихме към булевард "Лос Кастрос" и отново паркирахме на студентския паркинг, препълнен с коли втора ръка, и тръгнахме по коридорите, където студентите ни поглеждаха крадешком, когато се разминавахме с тях.
Отправихме се директно към кабинета на Саул, почуках на вратата, но беше заключена и никой не се обади отвътре. Помолих Естибалис да му се обади от мобилния си телефон.
Тя изчака с нетърпение тона на позвъняването, но мобилният на Саул Товар беше изключен или извън обхват, както ни осведоми операторката.
— Научил е от сестра си, че сме в Сантандер, и ни избягва — измърмори Естибалис, крачейки в кръг по коридора като котка в клетка.
— Много е възможно.
Тогава Естибалис забеляза един студент с различни по цвят очи, който ни наблюдаваше крадешком от дъното на коридора. Беше същото момче, което бе нарекло Саул Бялата брада и убиец на съпругите си.
Естибалис го извика.
— Хей, ти! Искаме да поговорим с теб.
Момчето се уплаши от вика на Ести и избяга по коридора.
Двамата хукнахме след него. Естибалис беше по-пъргава, по-бърза от мен в спринтовете — въпреки сутрешните ми тренировки. Веднага го настигна, но момчето с перчема се пъхна в мъжката тоалетна и Естибалис се поколеба за секунда. Точно в този момент пристигнах аз.
— Хайде, влез ти — помоли ме разочарована.
Влязох в мъжката тоалетна и изругах гласно. Момчето се бе измъкнало през прозореца, кой прави толкова голям прозорец в мъжка тоалетна? Спомнях си ги малки, винаги поставени на високо, недостъпни за бягство.
— Имаше прозорец — обясних ѝ, когато излязох.
Група студенти ни бяха наобиколили и не криеха любопитството си. Явно кампусът беше доста спокоен, щом се бяхме превърнали в атракцията на деня.
— Ти — обърна се Естибалис към едно момче, което най-много имаше вид на аутсайдер, — знаеш ли кой е?
— Осорио. Добро момче, не се занимава с дрога — отвърна студентът. — Сбъркали сте адреса.
— Благодаря. Вече може да се разотивате, шоуто свърши — заповяда тя, повишавайки леко глас.
Групата се разпръсна, доволна от зрелището, и останахме сами в коридора.
Естибалис изрече това, което и двамата си мислехме:
— Не знам дали е случайно, но неразговорливият Осорио, който наричаше Саул убиец на съпругите си, носи същото фамилно име като неразговорливия психиатър, който е затворил Ребека. А след като каза онова за "Синята брада сега е Бялата брада", не ти ли се струва прекалено съвпадение, че следващото убийство се случи на място, наречено Барбакана[41]?