— Повярвай ми, видели сме какви ли не неща в управлението — каза Ести.
— Предполагам. Извинете ме за недомлъвките. Появили се изгорени, провесени на дървета и вързани за задните крака, с мокра глава… Колегата ми веднага си помислил за ритуала на Тройната келтска смърт, той лично бе изследвал една от блатните мумии, Харалдскерската жена. Познаваше ритуала, знаеше, че котелът е един от свещените елементи, използвани в церемонията.
— Разбирам — казах на глас, но умът ми се рееше далече, в холандските земи.
— Гроен се чувстваше виновен, защото помисли, че някой е откраднал котела от Гундеструп, за да извърши ритуалите на водата и да отслужи церемонията.
— Знаеш ли дали е имало оплакване от страна на хората, чиито домашни любимци са били убити? — попита Ести.
— Не знам, просто беше случка, която ми разказа колега археолог. Изобщо не се задълбочих, нито ми хрумна да разпитвам. Искам обаче да бъдете наясно, че е изключително необичайно в днешни дни някой да изпълнява ритуала на Тройната келтска смърт.
— Значи мислиш, че става дума за един и същ човек? — попитах.
— Не зная, много години и много километри делят онзи инцидент от сегашния. Но… как да не си го помисля? Как да не си помисля, че има някаква връзка?
— Ектор, нуждая се от едно сведение. Много е важно — успях да изрека. Бях разтревожен, много разтревожен от това, което току-що бях чул.
— Слушам те, инспекторе.
— През коя година?
— Случило се е през 1998-а. Говори ли ти нещо?
Говореше ми нещо.
Говореше ми нещо, което не исках да чуя.
Голдън бе живяла там, в Амстердам, седалище на компанията "Сиско" в Европа, през същите години, през които някой бе започнал да прави първите си стъпки в Тройната келтска смърт.
35
Таванът във Виляверде
20 декември 2016 г., вторник
Бяхме планирали съвещание на целия екип във Виляверде. Беше ми писнало от туитове, екрани, хакери и мобилни апарати. Имах чувството, че всяка моя стъпка се наблюдава и когато вървях по улиците на Витория, гледах с неприязън охранителните камери.
Трябваше да избягам от големия брат, в какъвто се бе превърнал случаят "Ритуалите на водата".
Алба, Ести, Милан и Пеня приеха предложението ми и им определих среща в шест часа следобед в къщата на дядо ми.
През зимата Виляверде беше безлюдно село, седемнайсетте му жители почти не се мяркаха по улиците през седмицата, предпочитаха да стоят на топло между дебелите каменни стени на домовете си.
Този декемврийски вторник беше много мразовит, но дядо бе запалил огнището в кухнята с нисък таван още от сутринта, така че когато се качихме на тавана, топлината се бе изкачила по стълбите и можахме да седнем около огромната маса за пинг-понг, разгъната отново за случая.
Бях дал указания да паркират колите в различни точки на края на селото, за да няма струпване на коли и срещата ни да мине незабелязано сред малобройните жители, които биха могли да ни видят да изкачваме стръмните улици на селото.
Всичко, което в този ден бе обсъдено, бе написано и разпечатано от компютри без връзка с интернет.
Дядо ни качи прясно опечени захаросани бадеми, които ухаеха вълшебно, здрависа се с яката си ръка на столетник с Милан, Пеня и Алба и потупа по гърба Ести, сякаш искаше да ѝ каже: "С теб се познаваме добре, нямаме нужда от такива церемониалности."
Предложи най-любезно да ни почерпи с домашно суракапоте[42] и аз го отпратих с красноречив поглед: "Моля те, дядо, сега не е моментът!" Той излезе мълчаливо и затвори вратата на тавана.
Извадих бележник и химикалка и всички направиха същото, с изключение на Милан, която разпръсна няколко жълти, розови и зелени листчета пред отчаяния поглед на Пеня.
Приближих се до кутиите, в които пазех спомените си — онези под лисичите кожи, окачени там още от следвоенните години. Отворих кутията от 1992-ра и подбрах няколко снимки под внимателния поглед на останалите. Сложих ги на масата и четири глави се наведоха, за да ги разгледат.
На тях бяхме Лучо, Асиер, Хота, Анабел Ли… На други — Саул и Ребека, дори имаше една голяма групова снимка, на която бяхме всички, включително студентите от предишни години, които идваха в края на седмицата като подкрепление.
— За да имате нагледен документ от онова време — успях да кажа на един дъх.
42
Напитка, приготвена от червено вино и плодове, предимно праскови и лимон, захар и канела.