— Глупости — отвърна Естибалис, като изпухтя. — Хората скучаят и пишат само глупости. Да се държим сериозно, моля ви.
— И аз мисля така — подкрепи я Алба, — ние сме професионалисти и това не е игра на предположения. Но да се върнем към работата ни. Искам да ви уведомя, че управлението следи всички съобщения. Поискахме от съдия Олано да удължи с един месец следствената тайна и медиите спазват мълчанието, което им наложихме. Това е всичко, което можем да направим. Държим пресата, радиото и телевизията настрана. Тъй като броят на жертвите още е неизвестен, случаите не са привлекли вниманието на международните медии. Поне никоя агенция и чуждестранна медия не са се обърнали към нас. Това е добре… засега.
Всички кимнахме утвърдително.
— От друга страна, не можахме да открием източника на слуховете, които се въртят из социалните мрежи, и за пореден път не успяхме да избегнем психозата и натиска върху един от колегите ни, по-конкретно върху инспектор Аяла, който беше обект на медийно внимание от предишния случай с двойните убийства. Всички последователи на Анабел Ли, които са отправили смъртни заплахи към инспектора, бяха идентифицирани. Това успокои доста обстановката. Инспекторе, ако смятате, че общественият натиск ще повлияе върху ежедневието ви и предпочитате да стоите настрана от това разследване, сега е моментът да го кажете — каза ми главната инспекторка, без да отмества очи от моите.
— В никакъв случай — изрекох на глас.
И с тези мои думи съвещанието приключи.
Минаваше осем вечерта, единствено уличните лампи разпръскваха светлина във Виляверде и ни чакаше един час път до Витория.
Слизахме по стълбата от тавана, когато дядо ни пресрещна и ни раздаде буркани с домашно приготвени печени чушки, вишни в оцет и трънки за пачаран[44].
— Дядо, ще опразниш целия килер — предупредих го леко засрамен, но знаех, че няма да ми обърне внимание.
Възползвах се от ситуацията, за да дам на Ести няколко буркана с круши в червено вино и тя ги погледна, сякаш бяха най-голямото съкровище на света.
Вече излизахме на улицата, когато дочух разговора, който дядо ми водеше с Алба, след като Пеня и Милан изчезнаха по нанадолнището.
Държеше я за ръце, сякаш се боеше някой полъх на вятъра да не я прекърши. Още не я познаваше и въпреки това ѝ прошепна неща, които…
— Знам, че сте му началничка и че се грижите за него, но пак ще настоя — не ми го пращайте отново някъде, където ще стрелят по него. Ще го направите ли заради мен?
— Ще се опитам, дядо. Наистина ще се опитам.
Кожата ми настръхна, когато чух Алба да произнася думата "дядо". Знаех, че за нея тази дума е била мрачно табу. Дано двамата с него да можехме да променим това и да дадем на Алба дядото, когото тя заслужаваше.
Той се прокашля, погледна крадешком корема ѝ и ѝ подаде още един буркан.
— Това е мед, тукашен, от планината. Вземете го, ще ви даде сили, ще имате нужда от тях. Ако ви потрябвам, знаете къде да ме намерите.
36
Ледената пързалка
20 декември 2016 г., вторник
По пътя за Витория, при Сан Висентехо, започнаха да прехвърчат снежинки. Вече се бе стъмнило. Тънък, но опасен слой сняг покри асфалта и петте коли намалихме скоростта, като образувахме колона, която се разпръсна чак на влизане в града при Аречабалета.
Възползвах се от първия червен светофар, до старата фабрика "Урса", за да изпратя съобщение на Алба от новия мобилен телефон.
"Вкъщи ли се прибираш?"
"Имах това намерение" — отговори ми веднага.
"По това време Витория е пуста, това е последният есенен снеговалеж, от утре започва зимата. Ела да се разходим" — предложих ѝ.
Накара ме да се поизмъча.
Отговори ми едва на следващия червен светофар, като зави към "Ел Батан".
"Добре."
Това "добре" ме изпълни с блаженство.
"Ще паркираме на паркинга на Новата катедрала. Ще се видим при езерото с крокодила с човешки ръце[45]" — написах.
Не отговори, реших, че ще дойде.
Седнал в моя аутландър, пеех с цяло гърло "Chasing Cars"[46]. Следвах указанията на логопедката, моята може би бъдеща снаха; да пея с цяло гърло песните, които знаех наизуст, ми помагаше да говоря по-гладко и да включвам словосъчетания в речника си.
Ако легна тук, ако просто легна тук, на земята,
ще легнеш ли с мен и ще забравиш ли света?
Заварих Алба до бронзовия крокодил, стъпила на тънка снежна покривка. Снегът валеше безшумно и леко и короните на боровете и храстите в парка зад Новата катедрала вече бяха побелели.
45
Бронзова скулптура на крокодил, чиито крака завършват с човешки ръце; намира се на малък площад в парка зад Новата катедрала във Витория.