37
Нощта на свещите[47]
23 декември 2016 г., петък
Декември напредваше по-бързо, отколкото очаквахме. Наближаваха празници и от опит знаех, че разследването ще се забави с няколко седмици. Освен ако не се появеше нов труп, който да оцвети графика ни в черно.
Календарът се изпълни с нови рутини. Всички бяха добре дошли. Пеня, който живееше в апартамент под наем на "Корерия", придоби навик да ми звъни на портала в някои сутрини и заедно отивахме в управлението на "Портал де Форонда".
Извън службата беше остроумен и забавен и неспокойният музикант, когото носеше в себе си, се проявяваше в креативен ум, който той после използваше в разследванията. Мисля, че жените го харесваха, ако съдя по погледите, които му хвърляха, когато минавахме край тях.
Херман свикна да ме взима всеки ден от кабинета на логопедката ми; понякога отивах да хапна някое пинчо с Беатрис и него, понякога се извинявах и ги оставях сами.
Брат ми най-после се престраши да я заведе във Виляверде.
Беатрис изпадна във възторг от селото и планината. Лъскавото ѝ присъствие изглеждаше толкова не на място, колкото диамантен пръстен в тенекиена кутийка. Високите ѝ токчета, тесните ѝ поли, перфектната ѝ под лака коса с цвят на канела… Но енергията, която тази връзка вдъхваше на Херман, го превърна отново в словоохотливия и остроумен брат, който толкова ми бе липсвал след смъртта на Мартина.
Алба минаваше през портала ми без определен час и предупреждение, виждахме се в центъра и накрая се гушкахме под завивките.
С други думи, животът понякога можеше да е добро място, където да останеш.
Използвах тези дни, за да свърша някои неща, и се обадих на Арасели, жената на Асиер, от стария ми мобилен телефон. Трябваше да подхвърлям нови трохи на Голдън, за да не помисли, че знам, че тя знае.
Същия следобед Арасели се оказа заета, участваше в поставянето на петнайсетте хиляди свещи в Средновековния бадем[48], които осветяваха Стария град и превръщаха Нощта на свещите във вълшебно пътуване в миналото.
Покани ме да ѝ помогна и се отправих към двореца "Ескориаса-Ескивел", за да си поговоря с нея далече от погледа на мъжа ѝ.
Арасели беше едно от последните попълнения на тайфата, бе се запознала с Асиер едва преди две години и веднага се бяха оженили. Двамата имаха силен характер, тя работеше във фирма за технологични иновации с непроизносимо име и не се виждаха твърде често заради лекциите, които изнасяше в някои университети.
Разбирах се чудесно с нея, допаднахме си още от началото, беше чистосърдечна и също така прекрасна. Мургава, с дълга коса…
Но едва в онзи ден, когато я видях да минава под решетката на входа на средновековната крепостна стена, осъзнах — беше си отрязала бретон. Прав, над веждите. Пищен бюст. Винаги черни дрехи. Изискана, но готик.
Характерният стил на Анабел Ли.
Бяха от онези детайли, които отбелязваш в някое ъгълче на мозъка и които изплуват на повърхността едва когато станат очевидни.
— Харесва ли ти? — попита тя кокетно.
— Ами да — казах и леко ѝ го разроших.
Прикрих, доколкото можах, смущението си — Арасели беше същият тип жена като Ана Белен Лианьо.
Физически, а може би и по характер.
"Любов и омраза, как не го бях забелязал по-рано? Това ли харесваш, Асиер?"
— Бих искал да говоря с теб, Ара — казах ѝ, а тя ми връчи запалка и отвори раницата, в която носеше стотици свещи.
В този момент цялата стара част на града започваше да се осветява от стотици доброволци и приятели на търговци, които поставяха и палеха свещи и факли.
Приближихме се до двора на ренесансовия дворец, който делеше част от крепостната стена с улица "Карнисериас".
Обзеха ме студени тръпки, защото този старинен вход във Витория ми напомняше за двете петнайсетгодишни момче и момиче, които Нанчо някога бе убил и бе оставил под арката, обградени от три егускилорета.
Предпочитах да избягвам, като много виторианци, тези мрачни места в града.
Последвах обаче послушно жената на приятеля ми и ѝ помогнах да нареди свещите по целия периметър на двора на двореца, който някога бе построил лекарят на Хенри VIII, най-прочутия убиец на съпруги в историята.
Сред тази толкова топла и толкова контрастираща светлина сякаш обитавахме картина със светлосенките на Караваджо.
След като в продължение на половин час работихме съсредоточено и изчерпахме всички незначителни теми, Арасели се въоръжи със смелост и ми зададе въпроса, който от доста време измъчваше и двамата.
47
Всеки петък преди Бъдни вечер историческата част на Витория се изпълва със светлина и неповторима атмосфера в една магическа нощ, в която 15000 свещи осветяват всяко ъгълче на историческата част на града.
48
Така наричат средновековната част на Витория — заради формата ѝ на бадем, гледана отгоре.