Джанет Дейли
Ритуалът на нощта
ЧАСТ ПЪРВА
„… С твоите мокасини от тъмен облак, ела при нас! С твоите наколенки от тъмен облак, ела при нас! С твоята риза от тъмен облак, ела при нас! С твоята качулка от тъмен облак, ела при нас!
… Днес погадай на мен“
ГЛАВА ПЪРВА
Пейзажът се простираше безкраен като въображението, прорязван от потоци и увенчан от стръмни скалисти плата и възвишения. Кедри и борове джуджета тъмнееха по склоновете, а туфи пелин и трева се стелеха разхвърляни по пустото плато; Високо в яркосиньото небе над резервата на индианците навахос дълга бяла ивица дим, оставена от самолет, постепенно изчезваше. Резерватът граничеше с четири щата — Аризона, Ню Мексико, Юга и Ню Хемпшир Колорадо, и се простираше на територия колкото Кънектикът, Масачузетс и Ню Хемпшир, взети заедно.
В южния му край, на границата с Аризона, се намираше каньон, сякаш изсечен с длето в огромния масив от червен пясъчник. Най-горните клони на гигантското дърво като че се мъчеха да достигнат билото му. Гъстата им зеленина закриваше входа на пещера, издълбана в скалата. Тя беше празна, напусната от древните жители, които, смятайки я за свещено място, за да я достигнат, бяха издълбали многобройни захватки по стената на каньона. От пещерата се откриваше гледка към целия каньон, в дъното на който, като малко петънце, се виждаше едно-единствено жилище — шестоъгълен градеж от трупи, затварящ едно помещение и врата, обърната към свещената посока изток. До него примитивен навес от сухи клони даряваше прохлада и спасение от парещите слънчеви лъчи. Отзад се виждаше стара открита каруца, подпряна на оградата от дървени колове.
Конят, който запрягаха, стоеше с наведена глава, а опашката му се мъчеше да пропъди бръмчащите наоколо мухи. Куче с нещастен вид и щръкнали ребра се беше свило в прохладна дупка в сянката на колибата.
Едно момче на около девет години изтича от колибата. Носеше керемиденочервена риза, наполовина извън платнените панталони, и беше обуто в мокасини от мека кожа. Лицето му беше с цвят на тъмна мед, но очите бяха сини като небето, окъпано от пролетна буря. Жълта лента пресичаше челото и стягаше косите, буйни, гъсти и черни като гарваново крило.
Младата жена, наведена над земята, в която засяваше царевица, се надигна при шума от малките крачета. Погледна момчето, което се приближаваше, и ъгълчетата на устните й се привдигнаха в усмивка на гордост и обич. Очите й блестяха като разпалени въглени и излъчваха топ лота и любов. Черните, гладки и прави коси, прибрани от бяла панделка на кок зад тила, откриваха и подчертаваха изпъкналите скули и яката челюст. Коланът „кончо“, направен от големи сребърни розетки, очертаваше талията под блуза от зелено кадифе. От дългата пола се подаваха краищата на множество шумолящи фусти, които стигаха до мокасините от сърнешка кожа, украсени с блестящи копчета и стигащи до глезена. Имаше фигура на млада жена, с висок бюст и все още тесен ханш.
— Чисх кин гоне ях юнил. — Момчето се спря до нея, леко задъхано от бягането от колибата до царевичното поле.
— Не. — Жената поправи: „Този-който-трябва-да-пробяга-две-пътеки-като-клати-глава.“ — Трябва да го кажеш на английски. Той каза, че не го говориш добре. Трябва да го научиш, защото това също е твоят език.
Израз на спокойно примирение се изписа по лицето на момчето:
— Донесох вкъщи всичките дърва само на едно отиване — повтори то предишната си мисъл, внимателно подбирайки думите. — Дали ще дойде днес?
Жената откъсна поглед от вдигнатото нагоре детско лице и се взря в хоризонта на юг. Нямаше никакъв път. Само бледи следи тук-там показваха, че все пак някаква кола е успяла да стигне по тези места. Вятърът на Аризона бързо заличаваше следите. На изток, на стотина километра, се намираше град Флагстаф от същия щат. Галъп, в Ню Мексико, беше на запад, на около сто и осемдесет километра. На север се простираше само територията на навахос, набраздена от едва забележими пътеки, зле поддържани пътища и редки магистрали. На юг се намираше ранчото на мъжа й.
— Може би — каза замечтано детето. Държеше в ръка кол за засяване и това й припомни работата, която трябваше да свърши.
— Сега, след като си донесъл дървата за огъня, можеш да ми помогнеш да засеем царевицата — и му подаде торбичката със семената.
Царевицата не се засяваше на редове, какъвто бе обичаят на белите, а на купчини. Колът беше инструментът, който позволяваше да се заровят семената на трийсетина сантиметра в почвата, където индианската царевица пускаше дълбоки корени в търсене на влага. „Четири зърна за нощната пеперуда, четири за гарвана, четири за калинката и четири, за да пораснат“ гласеше древната поговорка. Царевицата беше основната им храна. Използваше се всяка част на растението. От покълналите зърна, сварени, се правеше салата. Крехките стъбла се изпичаха в пепел. От първите мамули, млечни и крехки, се приготвяше нещо като качамак и хляб. От средно зрелите се правеше супа, докато напълно узрелите се смилаха за брашно. Царевицата беше свещено растение не само заради хранителните й качества. Според митовете на навахос прародители на човешкия род били два кочана царевица и едва когато били засети четири бели, четири сини, жълти и разноцветни зърна, се родила земята.