— Ще ме търсят, ако не се върна бързо при стадото — каза Сокола.
— Знам. По-добре е да вървиш — посъветва го Лана, ненавиждайки го заради апатията си. Обърна глава и стисна поводите още по-силно. — Не съм добра за компания. Съжалявам.
Без да обръща внимание на объркването на Сокола, тя заби шпори в хълбоците на коня и препусна към лагера, натъжи се още повече, като чу конски тропот, отдалечаващ се в обратна посока.
Когато пристигна, Чад беше в лагера. Той й помогна да слезе от коня и хвърли поводите на един от чираците, каза, че иска чаша кафе, и той й наля. Наля и на себе
— Нещо става с мене, нещо не върви, Чад — въздъхна и погледна седналия до нея на един пън мъж.
— Не се ли чувстваш добре? — показа бързо безпокойството си той.
— Не съм болна. Нямам сили и желание за нищо друго освен да седя. Като че ли вегетирам.
— Сигурен съм, че преувеличаваш — усмихна се той.
— Не, не преувеличавам, Чад — настояваше тя, поклащайки печално глава.
— Толкова неща ти се случиха напоследък както физически, така и душевни. Може би имаш нужда от почивка. Няма по-хубаво нещо от това да се освободиш от някои мисли — заключи той. — Скоро ще се почувстваш добре. Ще видиш.
— Предполагам, че си прав — изглеждаше логично, но тя продължаваше да се притеснява.
Останалия следобед Чад беше непрекъснато край нея, за да бъде сигурен, че се чувства добре. Грижите му, които не искаха нищо в замяна, я успокояваха. Когато й предложи да се върне в ранчото, вместо да спи на открито, тя отказа. Вече беше му създала достатъчно главоболия и не искаше да му причинява нови.
Вечерта Лана нямаше никаква възможност да говори със Сокола, тъй като Чад и Керъл бяха до нея. Улавяше много пъти погледа му, но тази вечер той не се приближи до нея нито веднъж. Беше все още доста рано, а Керъл подсказа, че трябва да си лягат, предупреждавайки Лана, че ще станат с изгрева на слънцето.
Чад донесе спалните чували от камиона.
— Ще ти приготвя леглото предложи й Керъл.
— Не бива да се притесняваш за мене — запротестира, Лана.
— Не се притеснявам — тръсна глава Керъл.
— Ето, вземи — Чад й поднесе чаша кафе.
— Благодаря, не искам повече кафе — отказа Лана.
— Това не е кафе. Мама ти е приготвила чай от сасафрас и ти го е изпратила в манерка — обясни той.
Лана взе чашата, объркана от вниманието на Кетрин към нея. Не беше в стила й.
— Много мило от нейна страна.
— Всички се научихме да се грижим за теб, Лана. — Чад й се усмихна — Пий.
Вниманието, което семейство Фокнър й оказваше, накара Лана да мисли, че това наистина е важно за тях. Въпреки всичко нещата не си пасваха, още повече когато знаеше как се отнасят към Сокола. Имаше нещо фалшиво.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Сокола седеше в сянката, извън светлия кръг на огъня. Чуваше се непрекъснат конски тропот от заградения с въжета яхър. Погледът му обходи района, а след това се насочи към лагера и обитателите му, които дълбоко спяха. Потърси автоматично заспалата фигура на Лана.
Той не знаеше какво точно можеше да се очаква от днешната им среща. Знаеше, че Лана няма да се хвърли в обятията му, но не вярваше, че е толкова бездушна. А не прие нейното обяснение. Промяната в държанието й продължаваше да го тревожи, не му позволяваше да заспи. Огънят бавно гаснеше. Блясъкът му беше погълнат от тлеещата жарава на главните. Скоро нощният хлад щеше да обхване лагера. Обут с мокасини вместо с ботуши, Сокола се приближи безшумно до купчината нарязани дърва в края на лагера и взе две големи цепеници. Като мина край заспалите тела, той се приближи до загасващия огън и пъхна пъновете в жаравата.
Пламъците лакомо обхванаха сухите дърва, увеличавайки светлинния кръг от внезапното лумване на огъня. Сокола гледаше как огънят хвърля светлина върху заспалата фигура на Лана. Погледът му стана по-внимателен, когато забеляза неволните потръпвания на тялото й под спалния чувал. Той отиде до нея, за да я събуди от кошмара.
— Лана, събуди се — прошепна тихо, за да не събуди Керъл, — легнала от другата й страна. Докосна рамото й, тя се стресна. Покри с ръка веднага устата й, за да я предпази да не извика от уплаха.
— Сънуваше лош сън — обясни й, гледайки разширените и очи, отправени към него.
— Очите ти — прошепна тя с характерния отпаднал глас — са толкова сини.
Нещо не беше наред. Усещането беше толкова силно, че той се почувства потресен. Изучаваше я внимателно, забеляза разширените зеници и зачервяването на кожата. Частите на загадката започнаха да идват на местата си: яркостта на цветовете, безразличието, потреперването на тялото. Сокола откри симптомите и тихичко се наруга, че не е и помислил за подобно нещо по-рано.