— Намерихте ли си много приятели, откакто сте тук?
— Е, няколко.
Всъщност бяха малко, но Лана не искаше да прилича на жена, която се самосъжалява. Харесваше й да излиза навън и бързо се сприятеляваше. Проблемът беше, че живееше в града твърде отскоро, за да има достатъчно време да се запознае с много хора.
Строящата се сграда беше пред нея, от дясната й страна. Външните и страни почти бяха готови. Лана намали скоростта, когато наближиха строителната площадка.
— Можете да ме оставите тук!
Мъжът посочи с пръст голяма каравана, паркирана на мястото. От малкото квадратно прозорче в единия край на караваната струеше светлина. Под думата ОФИС, изписана на вратата, следваше пояснение „Строително предприятие «Фалкон»“. Два жълти пикапа, като този, който преди малко караше мъжът, и един тъмен кадилак бяха паркирани наблизо.
— Ето че пристигнахте — съобщи му тя, въпреки че нямаше никаква нужда да го прави.
Усмихна му се топло и приветливо. Беше й наистина приятно, че имаше с кого да си побъбри. Пътят не й се стори толкова дълъг и отегчителен.
Мъжът държеше дръжката на вратата, но не отвори веднага. Отвърна на усмивката й. Топлотата, бликаща от погледа, за момент прогони сянката на тъга от сините му очи.
— Благодаря, че ме докарахте. Но следващия път, когато, видите непознат на магистралата, оставете на някой друг да изиграе ролята на добрия самарянин — посъветва я той.
— Ще се опитам да си го спомня — обеща Лана. — Нямате ли дъждобран или нещо подобно? Целият ще станете вир-вода, докато обикаляте да пазите през нощта.
Мъжът се засмя силно:
— Но аз познавам подходящото лице, което ще ми бъде медицинска сестра и ще ме излекува.
След това отвори вратата и бързо излезе под дъжда:
— Грижете се добре за себе си — каза той и затвори вратата. Помаха й с ръка за сбогом и хукна с наведена глава към караваната. Лана почака, докато отвори вратата с надписа и докато изгасне отново четириъгълното петно светлина, отразена от пътя. Мъжът изчезна в караваната, а Лана се скри зад завоя.
До края на седмицата всеки път, когато минаваше покрай строежа, на отиване и на връщане, Лана мислеше за нощния пазач. Да го нарече старец, не беше точното определение, въпреки че беше прехвърлил шестдесетте. Изглеждаше жизнен и здрав, а суровите черти на лицето му придаваха известен чар въпреки годините. Беше странно, че мислеше непрекъснато за него, че споменът бе жив с грубия му глас, с неговата учтивост… и тъгата, която замъгляваше погледа му.
Лана се отърси от спомена, убедена, че мисли за него толкова често само защото във Финикс познаваше малко хора. Беше естествено един непознат с приятни маниери да остави у нея трайно впечатление.
Може би истинската причина бе, че тъгува по баща си, а учтивите маниери и суровостта на мъжа й го припомниха. Майка й почина, когато Лана бе на единадесет години. Оттогава тя и баща й бяха много близки. Разбра, че се отдалечават един от друг, когато трябваше да отиде в колеж. После баща й срещна една млада вдовица с три деца и се влюби в нея. Лана се радваше на щастието му.
Само че никой от двамата повече не беше в центъра на живота на другия. Всеки водеше свой собствен живот. Лана не искаше нещата да се върнат както в миналото, но понякога й липсваше непринуденото приятелство, твърдото рамо, на което можеше да се облегне, и мисълта, че някой има нужда от нея. Може би някой ден щеше да има — свое собствено семейство и празното място в нейния живот щеше да бъде запълнено. Естествено след любовната история, завършила катастрофално, нямаше никакво желание да се впуска в нова авантюра. Междувременно имаше професията си, която поглъщаше времето й. По-нататък? мислеше си тя, можеше да се посвети на административната работа в професията на медицинската сестра и дори да посещава вечерните курсове в университета. Не беше решила окончателно въпроса.
Като остави панера с току-що изпрано бельо (ходеше в обществената пералня с жетони всяка неделя сутрин), пъхна ръка в джоба на късите бели панталони, за да извади ключа от апартамента. Отвори вратата и я задържа отворена с крак, за да вземе отново панера.
Жилището беше малко и скромно обзаведено. За момента това бе всичко, което можеше да си позволи. За първи път живееше сама. По-рано винаги делеше апартамента с някоя колежка — медицинска сестра. Липсваше й присъствието на съквартирантка, но беше приятно сама да слага ред в своите неща. Лана имаше възможност да държи апартамент и да го поддържа според личния си вкус за израз на стабилно положение.
Върна, се отново към тази мисъл, докато подреждаше в гардероба сгънатото бельо. Смръщи лице при вида на едрите сини риби, които плуваха по облицовката на банята. Това щеше да бъде първото нещо, което ще промени.