Изненада се, когато чу, че някой тропа на вратата. Изтича да отвори, като отхвърли от челото си един кичур и се опита да оправи мократа си коса. Предпазливо сложи веригата на вратата, преди да отвори.
— Здравейте — в гласа й се четеше изненада, предпазливост и страх, когато разпозна нощния пазач, който стоеше на прага на дома й.
— Драго ми е да видя, че имате предпазна верига на вратата — отбеляза той с неуверена усмивка.
— Какво правите тук? Тоест… радвам се да ви видя, но… Да не сте забравили нещо в колата ми? — не намираше подходящите думи, за да го попита за причините на посещението му.
Наблюдаваше мъжа. Този път той носеше бяла риза и панталони, цвят каки. Забеляза, че ботушите му бяха лъснати — върховете им дори блестяха, Коланът му бе със сребърна тока с тюркоаз. Държеше нещо зад гърба си. Лана се ококори от изненада, когато той протегна ръце, за да и поднесе букет рози.
— Исках да ви благодаря — каза мъжът.
— Прекрасни са.
Отговорът прозвуча глупаво. Тя усети силния аромат на цветята, но беше доста объркана, за да го погледне очите.
— Как открихте къде живея?
— Има само една Лана Маршал в телефонния указател обясни и той.
Отговорът беше толкова очебиен, че Лана се засмя и не каза нищо. Най-сетне се съвзе.
— Дори не зная вашето име.
Колебанието му трая само частица от секундата и Лана си помисли, че си въобразява.
— Джон Бъкенън.
Лана все още се колебаеше дали да махне веригата или не въпреки аромата на цветята.
— Мислех… За мен ще бъде удоволствие, ако дойдете да обядвате с мен. Харесва ли ви мексиканската кухня? — Джон Бъкенън не й даде възможност да отговори. — Тук наблизо има едно ресторантче. Отвън не изглежда нищо особено, но храната е много добра.
Видя, че Лана продължава да се колебае, и се усмихна.
— Ако предпочитате, може да ме последвате с колата си. Ще ви показвам пътя с моята.
Това изречение приспа подозренията на Лана и тя се усмихна:
— Добре. Дайте ми десет минути да облека нещо като за пред хората.
— А цветята? Ще ги сложите ли във ваза? — каза той като гледаше букета рози, който още стискаше в ръце.
— Естествено.
Лана затвори вратата, свали веригата и я отвори наново, за да вземе букета. Поколеба се:
— Ще ме почакате ли вътре?
— Ето че отново сгрешихте. Да поканите един непознат вкъщи! — Той поклати глава със смръщено лице. — Кога най-после ще се научите, Лана Маршал?
Тя се засмя. Той също.
— Ще стоя в коридора, докато се приготвите — каза той като отклони поканата.
Този мъж все повече й харесваше с неговите постарому добри обноски.
— Бързо ще се приготвя — обеща Лана и затвори вратата.
Ресторантът беше малък и въпреки обедния час нямаше много посетители. Джон я заведе на една ъглова маса и седна с гръб към входа. Както бе казал, кухнята беше отлична. Лана се питаше до каква степен нейният събеседник бе допринесъл за добрия вкус на храната. Говореше свободно и чувството му за хумор я накара да се засмее неведнъж.
Сервитьорката изнесе празните чинии и отново наля кафе в чашите. Лана се отпусна на възглавницата на облегалката.
— Кажете ми нещо за себе си, Джон — помоли тя. — Мисля, че вече знаете всичко за мен.
— Какво искате да знаете?
Усмихваше се, но Лана имаше чувството, че иска да скрие нещо зад тази усмивка.
— Не зная — и тя вдигна ръка в красноречив жест. — Каквото и да е. Женен ли сте? Имате ли деца?
— Законни или незаконни? — той отвърна на въпроса й с въпрос.
— Престанете да се шегувате и ми дайте един прям отговор — настоя Лана.
— Добре. Женен съм. Имам двама сина и един внук. — Отговорът прозвуча безлично. Не последваха допълнителни пояснения. Той извади една снимка от портфейла си и я показа на Лана. — Той е много будно момче. Трудно е човек да повярва, че е само на дванадесет години.
Когато му върна снимката, Лана заговори за приликата на момчето с Джон:
— Всеки би познал, че е ваш внук. И никакви момиченца в семейството?
— Едно време имах момиченце. — Пъхна разсеяно снимката в портфейла си. Замисли се. Когато вдигна поглед, в очите, му гореше носталгия и тъга. — Умря много мъничка. Щеше да навърши двадесет и три години това лято. Почти на вашата възраст. И тя имаше черни коси, подобни на вашите — с цвят на кедър. Мисля, че ми напомняте за нея. — Стисна устни от жал към себе си. — Само не ми казвайте, моля, че приличам на баща ви!
— Не, не ми напомняте за него… поне не и на външен вид. Той е по-нисък, по-слаб и няма толкова много коса — тя изброи видимите разлики.