— Искате ли още кафе? Или чай от сасафрас?
— Сасафрас1? — Джон наведе вестника, за да я вижда, и недоверчиво сви вежди.
— Да, сасафрас. Това е чудесно нещо. Действа много ободряващо.
— Е, вие като медицинска сестра сигурно разбирате от тези работи — той лекичко я поднасяше.
— Всички си имаме свои домашни лекове — засмя се Лана.
— Минавам на сасафрас — Джон се усмихна и разгърна наново вестника.
Лана пренесе чиниите в малката кухня, отделена от пространството за всекидневна само от бар-плота. След това се върна при масата, за да изнесе остатъците от вечерята. Когато минаваше зад креслото на Джон, погледът й попадна на заглавието на една вестникарска колона. Като се наведе, за да го прочете зад гърба му, оправи кичур коса зад ухото си.
— Видяхте ли нещо интересно? — попита Джон и я погледна изпитателно.
— Статията за Фокнър и за спора му с болницата по повод сблъсъка на интересите им. Днес чух доктор Феърчалд да говори за това по телефона — каза Лана, усмихвайки се на първия абзац от статията. — Фокнър е в административния съвет на болницата и, виж ти съвпадение, неговата компания направила най-добрата оферта за построяване на новото крило.
Едно име й изплува между редовете на вестника.
— Джон! Джон Фокнър е собственик на „Строително предприятие «Фалкон»“, компанията, за която работите!
— Така е — каза той. — Лично аз не виждам за какво още може да се спори. Защо възможността от сблъсък на интересите дори не бе подложена на обсъждане, когато поканите за участие в търга бяха разпратени и до другите компании? Предложенията бяха отправени в запечатани пликове, отворени в присъствието на всички членове на съвета. Струва ми се, че в случая става дума за някой, който не може да се примири с мисълта за загубата!
— Точка във ваша полза — съгласи се Лана. — Но и вие трябва да се съгласите, че работата буди известни съмнения.
— Само за подозрителните хора — отговорът бе рязък и мигновен.
Лана присви рамене, защото разбираше неговата лоялност към работодателя му.
— Доколкото съм чувала и чела, Фокнър държал в ръцете си всички парчета от „баницата“ в този град. Би могъл да си позволи лукса да отпусне някое и друго късче и на останалите — каза тя меко, като оставяше впечатление, че не желае да спори по въпроса.
Джон се обърна със стола към нея и я изгледа с любопитство, премигвайки:
— Само не ми казвайте, че имате нещо против богатите!
— Не. Само ми се ще от време на време човек да се поспира и замисля — каза Лана усмихнато. — Джон Фокнър ми се струва доста безмилостен тип.
— Така ли? — Джон продължаваше да я изучава със същия поглед, развеселен и всепрощаващ. — И как успяхте да научите толкова неща за този човек, след като няма и година откакто сте в нашия град?
— Фокнър всъщност е една легенда във Финикс. — Имаше нещо асиметрично в усмивката й. — Няма значение колко е голям градът. Точно в момента, в който пристигнеш, ти казват всичко за най-богатия човек. Носят се слухове за начина, по който закупил стотици акри, практически на безценица, за да ги препродаде на цена двеста или триста пъти по-висока. Ограбил е собствениците на тези земи с купища пари.
Джон отпусна глава назад и се изсмя от сърце.
— Той никого не е измамил. Плащал е винаги цената, която са му искали. Единствено е бил достатъчно хитър да се навърта по тези места в подходящия момент и да препродаде по-късно земята с умерена печалба. Интуицията му е подсказала, че градът ще се разрасне. Залагал е на тази прогноза и е заложил добре. Това не бих нарекъл престъпление.
— Значи е нямал нужда да мами, за да печели, така ли? Мисля, че никога не съм гледала на въпроса по този начин — каза Лана. — Струва ми се, че някои хора се раждат с късмет. Дж.Б. Фокнър трябва да е един от тях.
— Това не зная — добави Джон. — Може и да е имал късмет от някоя гледна точка. Аз… чувал съм да казват, че бил много самотен човек. С пари могат да се купят власт, влияние и връзки, но приятели не се купуват. С тях човек не може да бъде уверен дори в любовта и уважението на собственото си семейство.
— Прав сте. Но когато обикалям града с малкия си фолксваген и се измъчвам, а покрай мен профучи някой кадилак с климатична инсталация, много ми е трудно да изпитам състрадание към хората, които се возят в него — засмя се Лана. — Прекалено съм заета, за да изпитвам съжаление и към себе си. Едно време го наричаха с една дума, която днес не е на мода — завист.
— Това е най-чистосърдечното признание, което някога съм чувал! — Джон решително сгъна вестника. — Току-що спечелихте човек, който да ви подсуши чиниите.
1
сасафрас — храстовидно растение с листа, подобни на дафиновите, растящо но атлантическото крайбрежие на американския континент, (lat. — Laurus sassafras) — Б.пр.