Погледът й се плъзна по лицето на Лана, по кехлибарената рокля, която подчертаваше класическите форми на фигурата й.
— Сигурна съм, че вие сте имали някакви лични причини, за да държите в тайна неговата самоличност.
При този намек гъста руменина покри бузите на Лана, но тя отвърна:
— Грешите, сестро. Аз го познавах като Джон Бъкенън и затова дадох това име.
— Сега е без значение кой кого е измамил. — Медицинската сестра вдигна поглед от Лана и се обърна към подчинената си: — Има много телефонни номера, на които да звъним в екстремен случай. Добре ще е да се опиташ да се свържеш с някого. — И като се завъртя на пети, старшата сестра мигом напусна кабинета. Обувките й с гумени подметки не издаваха никакъв звук. Чу се само лекото шумолене на бялата престилка.:
Лана погледна още веднъж събеседницата си и повтори със сдържан глас:
— Не знаех.
Жената се усмихна за миг, но не даде никакъв пряк отговор:
— Ще имате ли нещо против да седнете в чакалнята, госпожице Маршал? Ще ви повикам, когато има нещо ново за здравословното му състояние.
— Благодаря.
Лана се изправи покрусена. Присъствието й бе излишно, затова се оттегли в празната чакалня при входа на спешната помощ и се зае с късащото нерви очакване.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Лана седеше превита на две на стол, тапициран с изкуствена материя. Държеше в шепи картонена чаша с кафе. Течността бе непокътната. Някой й я бе донесъл преди час. Изправи се, прекара ръка през косите си и въздъхна.
Ням въпрос се четеше в погледа, с който следеше дежурната медицинска сестра на гишето. Жената поклати глава, с което искаше да й каже, че няма нищо ново. Състоянието на Джон си бе същото. Джон… или Дж. Б. Фокнър… Все още не можеше напълно да възприеме, че бяха едно и също лице. Джон или Дж. Б. Фокнър, нейният единствен приятел, когото бе докарала дотук, името нямаше значение.
Хвана се за мисълта, че все още е жив. Това поне даваше надежда. Нямаше съмнение, че получава най-добрите грижи. Не липсваха апаратура, персонал или специалисти, които да държат под постоянен контрол монитора с данните за неговото здравословно състояние — белег за влиянието, което името на Джон Б. Фокнър упражняваше.
Телефонният звън отново привлече вниманието на Лана към дежурната медицинска сестра. Наостри слух, за да чуе думите на жената!
— Да, докторе. Успяхме да открием жена му по телефона преди около два часа — говореше сестрата. — Тя се намира в ранчото им в северна Аризона. Ще тръгне незабавно с частния им самолет.
Настъпи дълго мълчание.
— Синът му ли? Не. Камериерката каза, че излязъл вечерта и не знае къде можем да го открием. Оставихме му съобщение да се свърже с болницата, щом се прибере.
Тишина.
— Да, докторе. Добре.
Когато медицинската сестра затвори телефона, Лана остави чашата с кафе на масата сред пръснатите списания и стана рязко, за да отиде при нея. Безпокойство гореше в погледа й.
— Беше лекарят, нали? — попита тя. — Как е Джон? Какво казва докторът?
— Съжалявам, госпожице, но състоянието му все още е критично. Не мога да ви дам никакви сведения освен тези — отвърна жената.
— Но сигурно можете да ми кажете нещо по-точно — упорстваше Лана. — Дошъл ли е в съзнание? Дадоха ли…
— Разберете, госпожице Маршал — сестрата твърдо я прекъсна. — Докато семейството му не бъде в течение за състоянието му, не можем да ви дадем никакви подробности. Може би ще е по-добре да си отидете у дома. Тук повече нищо не можете да направите.
— Не — Лана решително отхвърли това предложение и тръсна глава. — Ще чакам.
Обърна се и се върна на стола с изкуствена зелена тапицерия. Главата й бучеше. Гадеше й се. Не знаеше доколко това състояние се дължеше на нерви и доколко на изпития алкохол. Разтри с пръсти определени точки от веждите си, което малко я облекчи.
— Моля те, Господи, моля те! — помоли се тя нечуто, а гласът й се превърна в хлипане.
Преглъщайки сякаш някакъв огромен залък, Лана се опита да овладее чувствата си. Очакването и усещането, че е излишна, я изтощаваха, но нищо нямаше да спечели, ако оставеше емоциите да я надвият. Искаше й се да има някой до себе си, с когото да поговори, нещо, което да я откъсне от постоянния тормоз за състоянието на Джон. Като медицинска сестра Лана знаеше, че близките часове ще са решаващи. Вдигна очи, опитвайки се да се съсредоточи върху нещо друго.
Влезе една двойка, която привлече вниманието й. Бе поразена от очевидния контраст между мъжа и жената. Не беше разликата във възрастта. Бе нещо по-дълбоко от тази очевидна разлика.