— Когато го откриеш, може да е прекалено късно.
Вдигнах рамене.
— Ще видим.
Посегнах към дръжката на вратата.
— Какво смяташ да правиш сега? — попита той.
Поклатих глава.
— На никого на казвам всичко, което зная, Бранд. Това е нещо като застраховка.
— Одобрявам този принцип. Надявам се само да знаеш достатъчно.
— Или се страхуваш, че ми е известно твърде много.
За миг по лицето му пробяга разтревожено изражение. После той се усмихна.
— Не ме е страх от теб, братко.
— Хубаво е, че няма от какво да се боиш.
Отворих вратата.
— Почакай — спря ме Бранд.
— Да?
— Пропусна да ми кажеш кой беше с теб, когато намери Фигурата на Мартин на мястото, където я бях оставил.
— А, бяхме заедно с Рандъм — отвърнах нехайно аз.
— Оо. Той запознат ли е с подробностите?
— Ако те интересува, дали знае, че ти си пробол неговия син, отговорът е не… засега.
— Разбирам. Ами новата ръка на Бенедикт? Чух, че по някакъв начин си се сдобил с нея в Тир-на Ногт. Иска ми се да науча повече за случая.
— Не сега. Нека да оставим нещо и за следващата ни среща. Няма да е след кой знае колко време.
Излязох и затворих вратата, като мислено благодарих на килимчето.
VIII
Посетих кухните, подбрах си огромен обяд, унищожих го и се запътих към конюшните, където се спрях на един красив, млад дорест жребец, принадлежал някога на Ерик. Въпреки това станахме приятели и не след дълго се спускахме надолу по Колвир, на път към моята войска от Сенките. Докато яздех и храносмилах, опитах се да подредя и разделя събитията и разкритията от, както беше за мен, последните няколко часа. Ако Амбър действително е възникнал като резултат от бунта на Дуоркин в Царството на хаоса, тогава излизаше, че всички ние сме в роднинска връзка точно с тези сили, които сега ни заплашваха. Разбира се, трудно бе да се реши доколко можеше да се вярва сега на приказките на Дуоркин. И все пак черният път действително стигаше до Царството на хаоса, очевидно като пряк резултат от ритуала на Бранд — нещо, извършено според принципите, научени от Дуоркин. За щастие, онези части от разказа на Дуоркин, на които беше най-трудно да се повярва, засега не бяха от особено голяма важност, от гледна точка на настоящия момент. И все пак изпитвах смесени чувства по отношение на произхода си от еднорог…
— Коруин!
Дръпнах юздите. Отворих съзнанието си за контакта и видях образа на Ганелон.
— Тук съм — казах. — Откъде се сдоби с Фигури? И как се научи да ги използваш?
— Неотдавна взех една колода от библиотеката. Помислих си, че не е зле да имам някакво средство за връзка с теб в случай на нужда. А колкото до използването — просто направих това, което ми се струва, че правите ти и останалите: вгледах се в образа, помислих си за теб, съсредоточих се да вляза във връзка.
— Отдавна трябваше да ти дам комплект — заключих аз. — Недоглеждане от моя страна, което се радвам, че си поправил. Сега само ги изпробваш или наистина има нещо?
— Има — отвърна той. — Къде се намираш?
— По една случайност точно съм тръгнал към теб.
— Добре ли си?
— Да.
— Хубаво. Идвай тогава. Предпочитам да не рискувам с пренасяне през това нещо, както го правите вие. Не е чак толкова спешно. Ще се видим, като пристигнеш.
— Съгласен.
Ганелон прекъсна контакта, а аз отпуснах юздите и продължих нататък. В първия момент се ядосах, че просто не ме бе помолил да му дам една колода. После се сетих, че бях отсъствал повече от седмица, според хода на времето в Амбър. Той сигурно е започнал да се тревожи, а не е посмял да се довери на никой от останалите. И вероятно е бил прав.
Пътят бе стръмен и бързо ме отвеждаше към лагера. Конят — чието име, между другото, беше Барабан — изглежда се радваше, че отива някъде и при най-малкото извинение гледаше да се впусне в бяг. По едно време го оставих да води, та дано се поумори, и не след дълго забелязах лагера. Горе-долу по същото време осъзнах, че Звездин ми липсва.
Щом влязох в лагера, от всички страни ме посрещнаха с поздрави. След преминаването ми настъпваше тишина и всякаква дейност се прекратяваше. Запитах се, дали пък не смятат, че съм дошъл със заповед за влизане в бой.
Ганелон изскочи от шатрата си, още преди да съм слязъл от коня.
— Бързо дойде — отбеляза той и стисна ръката ми, като скочих. — Конят ти си го бива.
— Вярно е — съгласих се аз и подадох юздите на ординареца му. — Какви новини имаш за мен?
— Ами… — започна Ганелон, — разговарях с Бенедикт…
— Да няма раздвижване по черния път?
— Не, не. Не става дума за това. Той намина към мен, след като се върна от гостуването си при онези негови приятели, Тисайсови, за да ми каже, че Рандъм е добре и е тръгнал по някаква следа, в търсене на Мартин. После се разприказвахме за други неща и накрая ме помоли да му кажа всичко, което знам за Дара. Рандъм му разправил за нейното минаване през Лабиринта и тогава Бенедикт решил, че твърде много хора, освен теб, знаят за съществуването й.