— Как можеш да си толкова сигурен?
— Току-що се върнах от тази земя. Сред нея се вижда черна цитадела. Пътят стига дотам.
— Много трудно ли беше пътуването?
— Виж — измъкнах Фигурата и му я подадох. — Дуоркин я е правил. Намерих я сред неговите неща. Засега само я изпробвах. Тя ме отнесе там. Времето върви доста бързо на това място. Бях нападнат от конник, който яздеше по носещ се във въздуха път, нещо, което не е показано на картата. Там трудно се установява контакт с Фигурите, може би заради разликата във времето. Жерар ме върна обратно.
Бенедикт се зае да изучава картата.
— Изглежда това е мястото, което видях тогава — заключи накрая той. — Е, в такъв случай проблемите по придвижването са разрешени. Като застане по един от нас в двата края и направим връзката с Фигурите, ще можем да пренесем войските направо там, както направихме онзи път от Колвир до Гарнат.
Кимнах.
— Това е една от причините, заради които ти я показах — да ти засвидетелствам доверието си. Може би има и друг начин, по-малко рискован от това хвърляне на войските ни в неизвестността. Искам да се въздържиш от действия засега, докато не направя още някои проучвания.
— Във всички случаи ще трябва да изчакам, за да посъбера сведения за онова място. Ние дори не знаем, дали твоите автоматични оръжия ще функционират там, нали?
— Така е, не носех в себе си, за да го пробвам.
Той си облиза устните.
— Действително е трябвало да се сетиш да вземеш едно и да провериш.
— Обстоятелствата около прехвърлянето ми там не го позволяваха.
— Обстоятелства ли?
— Някой друг път ще ти разкажа. Не му е сега времето. Ти предлагаше да проследим черния път до източника му…
— Да?
— Онова не е действителният му източник. Реалният му източник се намира в истинския Амбър, в дефекта на първичния Лабиринт.
— Да, и аз така разбрах. И Рандъм, и Ганелон ми описаха вашето пътуване до истинския Лабиринт и повредата, която сте открили там. Виждам аналогията, възможната връзка…
— Спомняш ли си бягството ми от Авалон и твоето преследване?
Той само леко се усмихна в отговор.
— Имаше едно място, на което пресякохме черния път — казах. — Помниш ли?
Бенедикт присви очи.
— Да — рече той. — Ти направи просека там. И в нея светът отново бе станал нормален. Бях забравил.
— Това стана с помощта на въздействието на Лабиринта, което вярвам, че може да бъде приложено и в много по-голям мащаб.
— Колко по-голям?
— Толкова, че да изтрие всичко.
Той се облегна назад и се вгледа в лицето ми.
— Тогава защо не си се заел с това?
— Първо трябва да направя някои приготовления.
— Колко време ще ти отнемат?
— Немного. Сигурно не повече от няколко дни. Може би две, три седмици.
— Защо не спомена всички тези неща по-рано?
— Едва наскоро разбрах как трябва да подходя.
— И как трябва да подходиш?
— В основата си всичко се свежда до поправянето на Лабиринта.
— Добре — рече той. — Да кажем, че успееш. Врагът все още ще бъде там. — Махна към Гарнат и черния път. — Някой вече им е осигурил проход веднъж.
— Врагът винаги се е намирал там — възразих, — а ние ще се погрижим никой повече да не им осигурява проходи… като се разправим с онези, които първи го направиха.
— Тук съм съгласен с теб, но не за това ставаше дума. Те имат нужда от урок, Коруин. Искам да ги науча на уважение към Амбър, на такова уважение, че дори пътят да бъде отворен отново, тях да ги е страх да го използват. Това имах предвид. И то е необходимо.
— Ти не знаеш какво би означавало да се води битка там, Бенедикт. Мястото е направо… неописуемо.
Той се усмихна и стана.
— В такъв случай, предполагам, трябва да отида лично да го видя. Ще задържа тази карта известно време, ако не възразяваш.
— Не възразявам.
— Добре. Тогава ти се захващай с твоята работа, свързана с Лабиринта, Коруин, а аз ще се заема с моята. И на мен ще ми трябва малко време. Сега трябва да дам нареждания на командирите за периода на отсъствието ми. Хайде да се разберем никой от нас да не предприема решаваща стъпка, без да се е свързал преди това с другия.
— Съгласен съм — кимнах.
Довършихме си виното.
— И аз скоро ще потегля на път — казах. — Така че, пожелавам ти успех.
— Успех и на теб. — Той пак се усмихна. — Така е по-добре — тупна ме по рамото и се отправи към изхода.
Последвахме го навън.
— Доведи коня на Бенедикт — нареди Ганелон на ординареца, който стоеше под близкото дърво. После се обърна и подаде ръка на Бенедикт. — Аз също искам да ти пожелая успех — рече той.
Бенедикт кимна и му стисна ръката.
— Благодаря ти, Ганелон. За много неща. — След това измъкна своите Фигури. — Мога да съобщя новините на Жерар, докато конят ми пристигне.