Един последен поглед ми показа, че след миг може да бъда свален от седлото, ако не започна да се отбранявам. Той ми показа и една тъмна лавина от кучета, която се спускаше по хълма.
Не познавах интелигентността или психологията на мантикората. Повечето бягащи зверове не спират, за да нападнат нещо, което не ги закача. Самосъхранението при тях обикновено е на преден план. От друга страна не бях сигурен дали мантикората изобщо съзнава, че е преследвана. Тя може да е тръгнала по моите следи и едва по-късно кучетата да са се втурнали след нея. Нищо чудно да мислеше само за своята плячка. Едва ли сега беше моментът да спирам и да обмислям всички вероятности.
Измъкнах Грейсуондир и завъртях коня си наляво, като веднага щом свърши завъртането, дръпнах рязко юздите.
Барабан изцвили и се вдигна високо на задните си крака. Усетих, че се плъзгам назад, затова се смъкнах на земята и отскочих встрани.
Ала бях забравил, за момента, колко са бързи Ураганните хрътки, бях забравил и колко лесно ни бяха настигнали едно време с Рандъм в мерцедеса на Флора, бях забравил и, че за разлика от обикновените кучета, които преследват коли, те бяха започнали да разкъсват автомобила на части.
Изведнъж всичките се озоваха върху мантикората, десетина, петнайсет кучета, които се хвърляха и хапеха. Звярът отметна глава и отново изрева. Той замахна със страховитата си опашка към тях, запрати едно куче във въздуха и парализира или уби други две. После се изправи на задни крака и се обърна, като размаха предните, докато се издигаше.
Ала едно куче веднага се вкопчи в левия му преден крак, други две увиснаха на задните, а едно се метна върху гърба на звяра и заби зъби във врата му. Останалите вече кръжаха наоколо. В мига, в който подгонеше някое, другите стремително налитаха и хапеха.
Най-накрая чудовището успя да улучи онова върху гърба си със скорпионското жило и откачи другото, увиснало за предния му крак. Ала дотогава имаше десетина рани, от които течеше кръв. Скоро стана явно, че раната на предния крак му създава проблеми, тъй като не можеше нито да замахва с него, нито да го използва като опора. Междувременно друго куче се бе покатерило на гърба му и го захапа за врата. Този път изглежда на звяра му беше по-трудно да се справи. Отдясно се хвърли друго куче и се вкопчи в ухото му. Още две го хапеха по задните лапи и когато животното отново се изправи на тях, трето куче се хвърли и разкъса корема му. Лаят и ръмженето сякаш също го смущаваха донякъде и чудовището започна слепешката да нанася удари на всички страни по постоянно движещите се сиви сенки.
Аз бях хванал юздите на Барабан и се опитвах да го успокоя достатъчно, за да мога пак да се кача на седлото и да се махна по-скоро оттук. Конят продължаваше да се дърпа и да се изправя на задни крака и ми бяха необходими немалки усилия, дори само за да го удържам на място.
През това време мантикората издаде пронизителен, протяжен вой. Беше замахнала ядосано по кучето върху гърба си и жилото се бе забило в собственото й рамо. Кучетата се възползваха от това недоглеждане и се хвърлиха с нови сили към всяко незащитено място, до което можеха да се доберат със зъбите и ноктите си.
Сигурен съм, че кучетата щяха да я довършат, но в този момент хълма превалиха и ездачите, които започнаха да се спускат към нас. Бяха петима, Джулиан — най-отпред. Облечен бе в белите си люспести доспехи, а ловджийският рог висеше на врата му. Яздеше гигантския си жребец Моргенщерн, животното, което винаги ме бе мразило. Джулиан вдигна дългата пика, която носеше и я размаха за поздрав към мен. После я отпусна и нареди нещо на кучетата. Те с ръмжене пуснаха плячката. Дори кучето върху гърба на мантикората разхлаби хватката си и скочи на земята. Всичките се отдръпнаха назад, когато Джулиан насочи пиката и пришпори Моргенщерн.
Звярът се обърна към него, нададе последен предизвикателен рев и скочи напред с оголени зъби. Двамата се сблъскаха и за миг гледката ми бе закрита от рамото на Моргенщерн. След още миг, обаче, от поведението на коня разбрах, че ударът е бил точен.