Е, можеха да вървят по дяволите, и те, и проклетият кодекс! Надигна се да побегне, но пред очите й се появи самодоволната физиономия на Касиди. Мисълта, че този звяр ще докопа с мръсните си ръце предсказанията на Броихан и ще има власт върху бъдещето на любимите й хора, я изпълни с неописуем страх.
Простата логика предполагаше, че ако някой се върне във времето и промени историята, ще се промени и собственото му време. Но какво щеше да се случи, ако някой променеше бъдещето? Тъканта на времето спокойно можеше да се окаже лесно податлива на разнищване. Навярно вселената наистина следваше посока, предопределена още от памтивека. Или пък се развиваше хаотично? Имаше ли значение? Нейните хора бяха изкопали тази проклета пущина, бяха я извадили на нищо неподозиращия бял свят. Книгата сама беше поставила своето откриване в краката на Катлийн.
Изведнъж тя усети, че съдбата на човечеството се стоварва върху плещите й. Пое си дъх и затича обратно към главната сграда. По един или друг начин трябваше да си върне бъдещето.
Тренкавел дотича до централната сграда, залегна зад дебелия каменен парапет и залази нагоре по стъпалата. Когато стигна до средата, отново се наложи да спре — от северната стена затрака поредната канонада, последвана от канонада от покрива на съседната постройка.
Биваше си го този Джейми Камерън. Биваше си го… Той преглътна, като си спомни реакцията на пилота към приятелския му жест. Но ако… ако някак си успееше да се добере до книгата и да спаси археоложката… Представи си как отвежда Катлийн при Камерън и получава топла прегръдка и от двамата. Виждаше усмивката на Джейми…
„О, я стига! Престани, за бога!“
Стисна зъби. Призля му от тези патетични мечти, които забулваха истината за безрадостното му съществувание!
Баща му имаше право: приятелството беше просто мехлем от мечти, с който слабите мажат нанесените си от самите тях рани.
Обзе го задушаващо усещане за унижение, което светкавично се превърна в леден гняв. Гняв към баща му. Гняв към Камерън. Дори към Елен, задето го бе изоставила в тази студена тундра, каквато представляваше животът.
Внезапно сякаш и последната клетка в тялото му избухна, потта по лицето му се смеси със сълзи и той прехапа устна, докато не усети в устата си вкус на кръв. Миналото му го разкъсваше, бъдеше му беше отказано. Не можеше да преглътне, едва си поемаше дъх. Вече не се чувстваше човек и знаеше, че ще се пръсне, ако не убие някого… Ако не убие някого веднага!
Скочи върху каменния парапет, изкатери се по стръмния наклон, хвърли се през витражния прозорец отдясно на вратата и се претърколи в голямата зала сред дъжд от стъкла.
Посрещна го тракане на автомат и в дъбовата врата зад него се заби дъжд от куршуми. После откосите начертаха линия от дупки на стената в търсене на по-податлива мишена. Тренкавел инстинктивно усети източника на стрелбата още преди очите му да го видят, метна се наляво и в движение насочи пистолета си напред, докато грамадният наемник завърташе дулото на оръжието си след него.
Руснакът закъсня. Куршумите с кух връх го улучиха в гърдите и корема и го запратиха в задно салто през един стол.
Раймон продължи напред и подмина трупа, без изобщо да обърне внимание на ужасните поражения, нанесени от 12,7 милиметровите куршуми.
В следващия миг някой откри огън от отсрещния край на залата и го принуди да залегне зад дървена масичка за сервиране със сребърна рамка. Той протегна пистолета си отгоре и изстреля останалите пет патрона към вратата, зад която се криеше противникът му.
Мощните куршуми пробиха тежкия дъб като че ли е картон. Чу се крясък и мъжът се свлече на пода.
Тренкавел присви очи и се вторачи в светлата пролука на притворената врата, зареди нов пълнител, вкара патрон в патронника и се затича натам, като се движеше на зигзаг. Хвърли се на мраморния под, плъзна се като бейзболист, мятащ се към хоума, изрита вратата и я отвори докрай.
Появата му в голямата библиотека беше посрещната с град от куршуми, идващи от дъното на помещението. Французинът моментално видя онова, на което го бяха научили през дългите години подготовка: над една прекатурена маса надничаха две лица, осветени от жълтите пламъци в камината.
Докато куршумите вдигаха осколки от пода около него, той се претърколи, прикри се зад трупа до вратата и изпразни половината пълнител по посока на изстрелите. Улучи единия си противник в лицето и онзи отхвърча назад, като изпусна автомата си. Вторият куршум на Раймон попадна в рамото на другия мъж и го завъртя така, че следващият пръсна темето му.