— Не, само ще те поизкъпя.
Той се ококори ужасено.
— Не, почакай, аз…
Катлийн наведе револвера, стреля и проби дупка в дъските точно пред краката му.
Сицилианецът отскочи назад и се олюля на самия ръб на кея, като размахваше ръце и се опитваше да запази равновесие, но не успя. Разнесе се силен плясък, последван от плюене, кашляне и крясъци.
Тя само сви рамене, пъхна любимия револвер на Джейми в джоба си, слезе от кея и продължи към калдъръмената алея, известна като Сраид нам Марбу — Улицата на мъртвите.
И изведнъж се закова на място. Намираше се пред развалините на древния манастир, където Джейми я беше прегърнал за пръв път. В очите й бликнаха сълзи и в гърлото й отново заседна буца.
— Винаги ще те обичам, Джейми Камерън — промълви тя.
Сякаш в отговор, вятърът застена из зеещите прозорци и разроши косата й. И както бе правил Джейми, тя прибра един кичур зад ухото си… и още по-силна болка прободе сърцето й.
Придружен от тътена на приближаващата се буря, до нея се донесе писък на гайди, свирещи „Каква благодат“. Погребението започваше.
Катлийн дълбоко си пое дъх и избърса сълзите си, погледна още веднъж към руините и се затича към древното гробище Религ Одран.
Там, при другите поети — войни в свещената земя на Йона, тя щеше да положи тленните останки на мъжа, когото обичаше най-много в живота си.
Епилог
Единствено шибащата прозореца на ресторанта суграшица нарушаваше тишината. Катлийн откъсна очи от пламтящия огън и погледна навън към старите дъбове, които се издигаха край каменната стена.
Викингите вярвали, спомни си тя, че чукът на Тор е направен от дъб, а според друидите в могъщите дъбови клони вибрирала енергията на боговете. Келтите смятали, че дъбът притежава способността да помага…
Вторачена в тъмните клони, Катлийн треперливо си пое дъх. Келтите смятали, че дъбът помага при безплодие.
Погледна чашата уиски, отмести я настрани и продължи да наблюдава люлеещите се от бурята клони. В следващия миг видя как вихърът понася към сивото небе последните листа, лъскави и черни от дъжда. Заприличаха й на ято гарвани.
Стана й студено. Тя доближи стола си към огъня и погледна Том, който седеше на масата срещу нея.
Тримата с Ема, която се беше качила в стаята си, бяха единствените гости в „Сейнтс Ландинг“. Последните преподаватели и студенти вече бяха напуснали Йона. Джон Майкълсън бе заминал за Единбургския университет, където щеше да чете публична лекция, но в края на седмицата щеше да се върне с неколцина свои докторанти и да организира опаковането на останалия им багаж.
От известно време двамата с Том мълчаливо седяха край камината, всеки потънал в собствените си мисли.
Накрая О’Брайън наруши тишината.
— Няма ли да го допиеш? — И посочи все още пълната й чаша. — „Макалан“, осемнайсет годишно. Реших, че това великолепно уиски е подходящо за деня, в който погребахме такъв прекрасен човек.
Том вдигна чашата си.
— За Джейми Камерън, човек на храбростта и духа! — Отпи голяма глътка и тресна чашата на масата. — Божествен нектар!
— За Джейми — почти прошепна тя, близна съвсем мъничко и тихо остави чашата си.
О’Брайън я погледна учудено.
— Да не си станала въздържателка след всичко това?
Катлийн сви рамене и отново се вторачи в прозореца.
— Кат, преди да откраднат кодекса на Броихан, аз преведох част от текста — каза той. — В цялата суматоха нямахме възможност да поговорим за това, но сега…
— Том, аз те излъгах за книгата. Тъй де, за това, че е изчезнала. — Катлийн посегна през масата и стисна ръката му. — С Джейми успяхме да я върнем.
О’Брайън като че ли изобщо не се изненада.
— Къде е сега?
— Долу в сейфа.
Той си отдръпна ръката, пресуши чашата си и се втренчи в огъня.
— Защо, Кат? Защо излъга най-добрия си приятел?
— Погледни ме. Том.
О’Брайън се обърна и впери очи в нея. На устните му играеше странна усмивка и той едва забележимо кимаше — явно веднага се беше досетил.
Тя се наведе напред.
— Вярвам ти повече, отколкото на всеки друг. Знаеш го.
— Тогава защо ме излъга, по дяволите?
— Защото трябваше да направя нещо… нещо с книгата. Не бях сигурна, че ще се съгласиш с това, което смятах за нужно…