— Нали не се каниш да я унищожиш?
— Ех, да беше толкова лесно!
— Има ли нещо общо с онзи тип, който сутринта те пресрещна на кея? Кой е той, между другото?
— Лош човек — отвърна Катлийн. — Пратен от Ватикана. Струва ми се, че е от мафията. Можеш ли да повярваш?
— Мога, естествено — въздъхна Том. — Защото са ужасени от предсказанието за две хиляди петдесет и шеста. Ужасени и отчаяни.
— Предсказанието за Христос. Значи си го прочел.
— Това беше последният откъс, който успях да преведа, преди да ме ранят. Но да се върнем към онзи на кея. Къде е сега той?
— Реши да поплува.
О’Брайън се поизправи на стола си.
— Блъснала си го във водата?!
Катлийн сви рамене.
— Нещо такова.
Тя пак погледна през прозореца. Щеше да помоли баща си да я свърже с кардинал Фицсимънс, бостънския архиепископ. Бяха стари приятели и чрез него Катлийн щеше да установи пряка връзка с Ватикана. Щеше да съобщи на папата онова, което се беше опитала да каже на сицилианеца. Ако понтификът научеше какви мерки е взела, за да се защити, и го чуеше лично от нея, Църквата със сигурност щеше да я остави на мира. Имаха ли друг избор?
— Джейми беше прав — без да откъсва очи от дъбовете, продължи Катлийн. — Тази книга може би наистина е нашият билет…
— За едно безопасно бъдеще ли?
— Да — промълви тя. — За едно безопасно бъдеще. — След като известно време продължи да се взира в люшканите от бурята грамадни дървета, археоложката отново се обърна към своя приятел. — Не си чел последното предсказание на Броихан, нали?
— Не, само до две хиляди петдесет и шеста.
— Аз го прочетох — каза тя и долови умора… а може би и страх в собствения си глас.
— И? Какво гласи то?
Катлийн се наведе към него и каза тихо:
— Това неслучайно е последното предсказание на Броихан.
— Заради викингите, нали? Те са ги нападнали и…
Катлийн поклати глава.
О’Брайън пребледня.
— Тогава?
Катлийн бръкна в чантата си и извади малък бележник.
— Това е преводът ми. Искаш ли да го чуеш?
Том й вдигна показалец, за да почака. Допи нейното уиски и подвикна на сервитьорката:
— Още два макалана, ако обичате.
Катлийн го докосна по ръката.
— Аз не искам повече, Том.
— Изобщо не поръчвам за теб. — О’Брайън отново се обърна към сервитьорката. — И нека са големи, скъпа. Имам чувството, че ми предстои да чуя нещо апокалиптично.
Катлийн кимна.
— Нямаш си представа колко си прав.
Сервитьорката донесе двете чаши и Том изпи първата на екс. После погледна приятелката си и каза:
— Добре, готов съм. Давай.
Катлийн извъртя бележника към светлината на огъня и дълбоко си пое дъх.
— „Хиляда триста осемдесет и едно лета, след като перото на тоз монах пергамента докосва, през месеца, когато се агнят овцете, не ще проговори веч устата човешка. Ще помръкнат очите ни и жива душа не ще остане. Ще загине нашият свят от съзвездието, що някой ден Колъмкиле ще назоват, Ноев гълъб. Ще падне крилото му, голямо колкото северния остров, що е три хиляди и седемстотин хайда голям, огнен ужас смъртен удар ще нанесе на аварската земя в планината, где река Алута извира, и няма веч слово човешко да се чуе, ни глад, ни война да ни мори, понеже не ще има веч люде. През дверите небесни Пастирът и паството Негово трябва да минат и ще посрещне всички Бог, каквато и вяра те да изповядват“.
Затвори бележника и го пъхна в чантата си. В пустия ресторант се чуваше само съскането на горящия торф и воят на вятъра навън.
Накрая Том наруши мълчанието.
— Астероид?…
— Може би комета.
— Северен остров, голям три хиляди и седемстотин хайда?
Катлийн посочи старинната карта на Шотландия, която висеше над камината.
— Той говори за Скай. Вторият по големина остров в Хебридите. Староанглийската мярка за площ хайде четиристотин осемдесет и пет декара. Площта на Скай е хиляда осемстотин и тринайсет квадратни километра. Получава се същата цифра, каквато дава Броихан — три хиляди и седемстотин. Трябва да е Скай.
— Скай е дълъг над деветдесет и пет километра! — О’Брайън се облещи. — И на места е широк трийсет.
— Според мен това със сигурност може да се определи като унищожителна катастрофа. — Катлийн се отпусна назад и скръсти ръце. — Ти как смяташ?