— Господи! — извика тя.
Последва го в лабораторията и замръзна от ужас, вторачена в приклекналия Камерън, който държеше главата на Том в скута си. Ирландският плетен пуловер на О’Брайън, подарък от нея за предишната Коледа, червенееше от кръв.
„Той толкова си обича пуловера… Защо е прекатурено столчето? Сигурно Томи се е опитвал да…“
— Кат!
Острият глас на Джейми я върна в действителността.
— Слушай внимателно, Кат! Качи се при собствениците на хотела… при семейство Кънингам… Разбий им вратата, ако трябва. Да се обадят в Оубън и да повикат медицински хеликоптер. Бързо!
Ема Милър донесе одеяла. Лицето й беше зачервено и мокро от сълзи.
— Том — прошепна Катлийн в ухото му. — Ема дойде.
О’Брайън отвори очи и храбро направи опит да се усмихне.
— Привет, хубавице.
Геоложката го зави с едно от одеялата, после вдигна ръката му, целуна я и нежно я притисна към бузата си.
— Том? — попита Джейми. — Кой беше, по дяволите? Кой те рани?
Професорът се обърна и го погледна.
— Ти се оказа прав за… — Намръщи се и се закашля. По устните му изби розова пяна.
— Господи! — изпищя Ема.
В стаята влезе професор Джон Майкълсън.
— Хеликоптерът ще пристигне всеки момент, а от Тобърмори идва полиция… С лека кола, за бога!
В този момент се разнесе насечен вертолетен рев.
— Ще кацнат зад хотела — каза Майкълсън. — Боб Кънингам е там и им сочи мястото със сигнални светлини.
— Всички студенти и преподаватели ли са тук, Джон? — попита Катлийн.
— Събудих ги и в момента са във фоайето и ресторанта. Липсват двама: Гари Уилямс и Мари Лорне. Никой не ги е виждал от…
— Чакай малко — прекъсна го тя. — През стъклената стена на коридора видях някой да бяга от хотела секунди преди с Джейми да дойдем тук. Отиваше към вътрешността на острова. Покрай Маклауд Сентър.
— Покрай Маклауд ли? — Камерън се намръщи. — Лорне ли беше?
— Не, беше мъж. Със сигурност.
— Може да е бил Уилямс? — предположи Майкълсън.
— Едва ли — отвърна Катлийн. — Гари не е спортен тип, а онзи прескочи каменната ограда край пътя все едно е олимпийски шампион.
— Добре де, а къде е отивал? — попита Камерън. — Натам е пълна пустош… — Той се изправи и тръгна към вратата. — Трябва да проверя нещо.
Катлийн спря пред огледалото до входа на фоайето. Зачервените й от плач очи изглеждаха хлътнали заради големите тъмни кръгове, които ги ограждаха.
Изпаднала във вцепенение, тя методично си беше облякла зелено поло, вълнен шал, дънки и туристически обувки. Косата й бе вързана на опашка и носеше шотландска барета. Всичко това не й помагаше особено. Изглеждаше ужасно.
Извърна се от огледалото и видя намръщеното лице на слизащия по стълбището Майкълсън.
— Нещо ново за Лорне и Уилямс?
Той стисна зъби и кимна отсечено.
— Е? — подкани го Катлийн. — Казвай!
— Още… не сме открили Мари, но двама мои студенти намериха Гари. — Ученият се прокашля. — По-точно трупа му. В една от стопанските сгради.
— Какво?! Трупът му ли?…
Майкълсън отново кимна и извърна очи.
— Когато отидох да го видя, за малко да… Онзи гаден садист го е пробол в окото, Кат!
— Господи! Къде е полицията, по дяволите?
— Казах ти. Идват от Мъл с лека кола. Това ще им отнеме…
Катлийн скри лицето си в шепи и заплака.
— Не… Не разбирам какво става, Джон. Ние сме археолози, а не…
Майкълсън нежно я потупа по рамото.
— Замесили сме се в нещо. Кат. И причината е онази проклета книга.
Тя кимна и избърса очите си.
— Ами Мари?
— Когато се съмне, ще пратим да я търсят. Ще се наложи да…
— Професор Майкълсън? — повика го един от неговите докторанти: носеше слушалки и държеше уокмен.
Когато археологът се отдалечи, Катлийн се обърна към насядалите край камината членове на екипа. Горящият торф хвърляше отблясъци по напрегнатите им лица.
Тя си пое дъх, пъхна ръце в джобовете си и отиде в средата на помещението. Плъзна поглед по преподавателите и студентите, усмихна се на някои и окуражително кимна на други.
Чуваше собствения си глас, докато им разказваше каквото знаеше за стрелбата, изчезването на Мари Лорне и убийството на Гари Уилямс. Думите й обаче идваха отдалече, сякаш от подсъзнанието й, все едно си спомняше сън.