Подкани ги да влязат по-навътре в криптата и им даде знак да седнат върху скалата, която минаваше по цялата дължина на помещението като пейка.
Газената лампа обливаше датиращата от II век гробница в мека златиста светлина и съживяваше все още ярките стенописи. Добрият пастир с агне на раменете. Котва, символизираща душа, достигнала пристана на спасението. От двете страни на входа бяха написани алфа и омега, първата и последната буква в гръцката азбука, означаващи, че Христос е началото и краят на всичко. Пред стената в дъното имаше статуя на светата мъченица Цецилия, славословеща Бог, докато един войник я сечеше на късчета с меча си.
Старците се заоглеждаха и на лицата им се изписа благоговение, което замени доскорошния им гняв.
Памфили бръкна в кожената папка, която носеше, извади няколко документа и отиде при мършавия кардинал Шюмер.
— Всички знаем латински, Дитер, но ти си истински специалист, затова те моля да прочетеш и да преведеш на глас тези неща. Освен писмото на археолога Макгрегър, това са древни паметници от огромно значение за Църквата. Започни с едикта на негово светейшество папа Николай Първи от осемстотин шейсет и седма година.
Шюмер се ококори. Другите кардинали замърмориха.
Памфили постави друг пергамент в скута на германеца.
— После продължи с тази папска клетва, написана от папа Николай, който задължава всички понтифици след него да четат и предават на своите наследници следното — ето това — писмо…
Връчи го на Шюмер и продължи:
— Това е писмо от някой си Малх, епископ на ирландския диоцез Клонард, до папа Николай, пратено през осемстотин петдесет и девета година. Съдържанието му толкова ужасило Светия отец, че той предупреждава всички след него да внимават не само заради Църквата, но и заради самото християнство.
— За какво да внимават? — попита Шюмер.
Памфили остави тежката тишина да виси няколко секунди, после тихо отговори:
— За нещо, което се случи наскоро.
Кардинал Барберини насочи незапалената си лула към него.
— За какво говориш, Армано? Какво се е случило наскоро?
— Археолози откриха една древна книга на шотландския остров Йона. Убеден съм, че в писмото си до папа Николай Малх пише тъкмо за нея. — Памфили се обърна към немеца. — Да започваме, Дитер.
Кардинал Шюмер прокара пръсти по пергаментите в скута си и шумоленето на стара козя кожа сякаш отекна сред стените на древната подземна гробница.
Тихото ридание на кардинал Шон Фланиган прозвуча кухо, дори зловещо в каменната крипта.
— Това не е възможно… — промълви старецът, заровил лице в разкривените си от артрит ръце. — Просто не е възможно…
Памфили го потупа по рамото. Искаше му се да прегърне стария Шон, да го успокои с утешителни думи. Ала какво можеше да му каже?
Кардинал Барберини надигна дебелото си туловище и захапа лулата си от морска пяна.
— Какви гаранции можеш да ни дадеш, че това не е някаква… някаква хитрост, целяща да ти осигури нашите гласове в предстоящия избор на папа?
Памфили кимна.
— Очаквах такъв въпрос. — Насочи показалец към едрия си колега. — Но съм изненадан и оскърбен, че ми го задаваш тъкмо ти, Карло.
Когато се обърна към другите, в очите му пареха сълзи.
— Аз обичам нашата света майка Църквата, приятели. Обичам я повече от собствения си живот. Наистина ли смятате, че ще ви доведа в дълбините на тези свети катакомби, където преследваните християни е трябвало да погребват своите мъртъвци, за да… за да… — Прокашля се и избърса очите си.
С все още мокро от сълзи лице, кардинал Фланиган бавно се изправи и закуцука към него.
— Армано — дрезгаво произнесе той и хвана ръцете на Памфили. — Заклеваш ли се във всемогъщия Отец, Неговия единороден Син Исус Христос и пресвета Богородица, че тези документи са автентични?
— О, да, Шон. Заклевам се!
Фланиган се усмихна и стисна ръцете му.
— Добре, Армано, добре. Какво предлагаш?
— Значи вече си помолил този свой приятел да ни донесе книгата, така ли? — попита кардинал Росати.
Памфили кимна.
— Ще успее ли?
Памфили сви рамене и се извърна.
Росати се намести на ръба на каменната пейка и опря лакти върху коленете си.