Двамата прекосиха мрежата от потоци, наречена Ан Кор, заобиколиха един скалист хълм и пред тях се ширна Лох Ба. Развълнуваната повърхност повече приличаше на метал, отколкото на вода.
— Джейми, не може ли да понамалим темпото… съвсем мъничко?
Той спря, обърна се към нея и се усмихна.
— Добре ли си?
— Може ли да си починем малко?
— Извинявай. Исках да стигнем до развалините, преди да се мръкне. По това време на годината и в такава буря нощта се спуска рано и е абсолютно непрогледна.
Пилотът бръкна в якето си и извади манерка с вода.
— Пийни малко. Ще я напълним от потока при замъка.
Катлийн пресуши манерката и избърса устни с ръка.
— Благодаря. Наистина бях ожадняла.
Върна му манерката и изражението й го накара да повдигне вежди.
— Какво има?
— Ще ми отговориш ли честно на няколко въпроса?
— Естествено. Питай.
— Първо, къде е хидропланът?
— Оставих го в едно заливче и го покрих с храсти. На път за замъка ще минем оттам. — Камерън се усмихна. — Още какво искаш да ме питаш?
— Ами, все се чудя откъде разбра, че имам нужда от помощ?
Усмивката му помръкна. Той обхвана лицето й в шепи и известно време двамата останаха неподвижни под проливния дъжд на бруления от вятъра бряг. По очите му се стичаха дъждовни капки, черната му коса падаше на мокри кичури върху челото му. Въпреки вятъра тя чуваше биенето на сърцето си.
— Понякога, Катлийн — промълви Джейми, — просто… — Той се прокашля. — Просто имах предчувствие, това е. — Погледна върховете зад тях. — Обърни се натам.
Тя го послуша и видя извисяващия се към облаците връх Бен а Хрейг. Камерън постави ръце на раменете й и я притегли към себе си.
— Знаех, че си съвсем сама там и… — Той бавно я завъртя и очите му срещнаха нейните. — И нещо ми подсказа, че имаш нужда от мен.
Притисна я към себе си и силно я прегърна, после се отдръпна и се извърна.
Тя нежно го погали по бузата, обърна лицето му към своето, изправи се на пръсти и го целуна. Дълга целувка, която прогони дъжда и студа и остави единствено топлината на устните им, дъха на другия върху кожата и меката тъмнина зад затворените очи.
Катлийн се опря на гърдите му и се унесе, заслушана в дишането му.
— Имам още един въпрос, Джейми. — Отстъпи назад и го погледна. — Как стигна при мен толкова бързо?
Камерън прокара пръсти през косата й, отметна един кичур зад ухото й и се усмихна.
— Аз те преведох покрай хижата на Роб Робин и гледах да се движим по гола скала, за да заблудим преследвачите. Обаче имах и един скрит коз.
— Какъв коз?
— Преди хиляди години неолитните обитатели на Мъл вярвали, че техните богове живеят на Бен а Хрейг, и изсекли стъпала в скалите от брега на Лох Ба до самия връх… Стълбище към боговете.
— Когато преди няколко години копах едни надгробни могили на север оттук, чух за това стълбище — каза тя. — Наричали го Фараг ри Нейв, Стълба към небето. — Намръщи се. — Но ни казаха, че това било легенда. Че не съществувало такова стълбище.
— Кой ви каза, че е легенда? — позасмя се Джейми. — Някой местен ли?
— Някой си господин Маккийтън.
Камерън кимна.
— Роди ли?
— Да.
— Пътеката е древна и лесно можеш да я подминеш, ако не знаеш точно какво да търсиш. Стъпалата са широки колкото за сам човек. И все пак това е най-лесният път към вътрешността на хълмовете, където е пълно със сърни. Тукашните ловци като Роди Маккийтън искат да ги запазят само за себе си.
Катлийн се усмихна и прокара пръсти през мократа си коса.
— Значи си се качил по стълба към небето и си ме открил.
Джейми отметна глава и се засмя, после се поклони и замахна с ръка.
— Ще продължим ли към вашия замък, прекрасна лейди?
Тя се усмихна.
— До края на света, ако трябва.
Той я хвана за ръка и двамата се спуснаха по каменистия бряг на Лох Ба към замъка Клахейг.
Хеликоптерът беше кацнал на една горска поляна, наречена Гарв Хоир, на източния бряг на Лох Ба. Деджагър се взираше през отворената врата в изсипващия се над езерото проливен дъжд. Нощта наближаваше и с всяка минута ставаше все по-тъмно.
Той отпи глътка вода от манерката си и се обърна към Ханвърс, който дъвчеше фъстъци.