— Спестете ми подробностите, доктор Филипс. Имам цялата документация от Йона и…
— Как…
— Плащах на човек от „Сейнтс Ландинг“.
— Кой?
— Няма значение. Важното е, че резултатите от анализите и експертните оценки на вашия екип потвърждават автентичността на този кодекс от девети век.
След като известно време се разхожда из библиотеката, Касиди се пльосна на един кожен фотьойл пред камината и гневно я стрелна с поглед.
— Даже и не намеквайте, че проклетата книга е фалшификат!
Катлийн се изправи, протегна се и отиде при витражните прозорци.
— Касиди, имате ли нещо общо с изчезването на Иън Макгрегър? — загледана в сивия Атлантик, попита тя, после се обърна и настойчиво впери очи в него.
Милиардерът се поизправи на стола си.
— Категорично не! В това може да има пръст онзи, който уби моя наемник.
— Тогава този човек, този ваш шпионин… От моя екип ли е?
Касиди се отпусна назад и се подсмихна.
— Безстрашната предводителка май се е загрижила за верността на войската си, а?
Катлийн стисна устни, изгледа го гневно и се извърна.
— Стъмва се. Не съм яла нищо от закуска.
На лицето му се изписа озадачено изражение.
— Уморена съм, Касиди. Цели седем часа вися над тази проклета книга! Повикайте прислужницата, когото и да е, и ми дайте нещо за ядене!
Той почервеня от ярост и после също толкова бързо се успокои.
— Имате право, докторе. Идете в голямата зала и ще наредя да ви донесат някаква храна. Починете си час и половина и след това пак се залавяйте за работа.
— Ами ако откажа да преведа и дума повече?
Няколко секунди Касиди я гледа безизразно, почти безжизнено. После тихо каза:
— Просто ще помоля полковник Деджагър да ви строши лявата ръка точно над китката. — Стана от креслото и се приближи към нея. — За да можете да пишете с дясната, разбира се.
Отговорът му толкова я шокира, че тя за миг онемя. — Досега си мислех, че просто сте безмилостен магнат, но вие сте истинско чудовище, Касиди — заяви тя.
— Хайде. — Милиардерът посочи към голямата зала. — Хапнете нещо и след това довършете превода на моята книга.
41.
Двамата безмълвно вървяха по хълма. На хвърлей камък вляво от тях склонът пропадаше в черното пространство на двеста и петдесет метрова бездна. Далече долу вълните с рев се разбиваха във високите скали на полуостров Мингинис.
Тренкавел си погледна часовника. Вече трябваше да наближават замъка Бейра. Той хвърли поглед към спътника си, чиято фигура чернееше дори на тъмния нощен фон. Самият силует на Камерън някак си му действаше успокоително. И в този момент като леден вихър го връхлетя мисълта, че досега никога не е зависил от никого… освен от Елен. Потръпна. Едва сега съзнаваше, че единствената топлина, която е получил в живота си, отдавна е мъртва. Отправи поглед към бездната зад скалите. Обзе го мрачно усещане за безсмислието на пропиляния му живот и Тренкавел прокле деня, в който се е родил.
Скоро стигнаха до върха на ниско възвишение и Камерън посочи напред.
— Това там е замъкът Бейра.
На половин километър от тях се издигаше крепостта на могъщия някога клан Маккийтън.
Замъкът имаше квадратен план. Ограждаха го двайсет метрови стени с масивни кръгли кули в четирите ъгъла. Островърхите покриви на централната сграда и другите постройки едва се подаваха над зъберите. Горе-долу колкото Шато Егал дьо Дю, само че далеч не толкова елегантен, помисли си Тренкавел. Неговият замък изглеждаше като част от самия Пик дьо Сен Жан и се извисяваше към небето с изисканите очертания на катедрала. Строителите на тази твърдина не се бяха интересували от естетика. Бяха я издигнали с една-единствена цел.
Извитият като подкова ров, който опасваше стените от три страни, стигаше до скалите и осигуряваше допълнителна защита. Колесните превозни средства, изглежда, можеха да влязат в замъка само по каменния мост над рова. Пътят минаваше между два барбикана и продължаваше през портата, която най-вероятно се затваряше с метална решетка.
Тренкавел поклати глава. Нямаше да е лесно.
На четирите ъглови кули имаше прожектори, които осветяваха крепостта и цялата околност със сребристо сините си лъчи — освен западната стена откъм морето. Онези, които ги бяха монтирали, явно смятаха, че оттам не ги заплашва никаква опасност. Самата западна стена и фермата между нея и ръба на скалата потъваха в мрак.