Двамата мъже седнаха зад един голям камък и след малко Камерън попита:
— Мислиш ли, че около замъка има сензори за движение?
— Да се надяваме, че няма.
Последва нова пауза.
— Може ли да те попитам нещо? — отново наруши тишината пилотът.
— Разбира се.
— Ти каза, че искаш да използваш книгата, която археолозите са открили на Йона, за да унищожиш Католическата църква… Какво толкова е направила Църквата, за бога, че да…
— За бога ли? — Смехът на Тренкавел прозвуча ледено като пронизващ вихър. — Кога тъпият Ватикан е правил нещо в името на Бог? Църквата погуби цялото ми семейство, Камерън! — Неочакваният му гняв изненада и двамата и последвалото мълчание им се стори още по-студено и кухо заради вятъра.
След малко Раймон тихо продължи:
— Имах сестра, близначка. Казваше се Елен… Тя беше единственият човек, който някога е имал значение за мен.
Думите му сякаш идваха от мрака зад скалите.
— Целият ни свят беше нашето родово имение. Преподаваха ни частни учители. Нямахме приятели. Бяхме само двамата… — Той въздъхна. — Само двамата.
— Родителите ви?
— Родителските им грижи се изчерпваха с раждането ни на този забравен от бога свят.
Тренкавел се заслуша за миг във воя на вятъра и рева на прибоя в подножието на скалите.
— Всичко започна с една обикновена братска прегръдка. После, в един дъждовен следобед, четкахме конете си в конюшнята… И тя… тя ме целуна. Целуна ме не като сестра, а като… като…
— Като жена ли?
Лицето на пилота оставаше в сянка, очертано на фона на светлината от далечните прожектори. Живял сам толкова дълго и вярващ единствено в мъртвите, Раймон се зачуди дали е възможно да изпита доверие към някого. И може ли да открие такова доверие в сенките?
— Да, целуна ме като… Като жена.
— Колко годишни бяхте?
— На четиринайсет. Разбираш ли, ние бяхме деца, които отчаяно копнеят за обич. И я открихме един в друг.
— Понякога любовта идва в неочакван момент и по неочакван начин, но винаги е сила, с която трябва да се съобразяваш — след кратко мълчание каза Камерън.
— Да. — Тренкавел кимна. — Сила, която е много по-дълговечна от самия живот. — В гърдите му тегнеше ледена празнота. — Връзката ни продължи… Дори станахме още по-близки. Това ме караше да живея. Един топъл слънчев ден в края на есента отидохме на пикник в крушовата градина. Небето беше толкова синьо и… и… — Той се прокашля. — И тогава ледът, който цял живот беше сковавал сърцата ни, се разтопи. По залез-слънце под една круша се врекохме един на друг завинаги… Дадохме обещание пред себе си и пред Господ.
— Вричането в любов винаги е прекрасно — промълви пилотът.
В мрака Раймон гневно впери очи в мъжа — сянка до себе си.
— Винаги било прекрасно значи, а? Е, Бог явно беше на друго мнение. В Библията е казано, че Бог е ревнив и завистлив, но защо да завижда на любовта на две самотни деца?
Отговори му единствено мразовитият вятър, сякаш дори Господ демонстрираше ледено безразличие с дъха си.
— Угризението, този покорен божи слуга, тласна моята прелестна сестра при селския свещеник — продължи Тренкавел. — И тя му изповядала онова, което смятала за грях. Следващата неделя свещеникът й казал да остане след службата, примамил я в гората… и…
Той скри лицето си в шепи.
— Прибра се вкъщи цялата в кръв, със съдрани дрехи… Само какви извратени и гадни неща беше правил онзи долен перверзник с едно четиринайсетгодишно момиче… По-късно… по-късно я открих в конюшнята. — Насили се да си поеме дъх, иначе щеше да се задуши. — Беше… беше се намушкала с един от… от моите ловджийски ножове.
Раймон избърса сълзите си с ръкав.
— Преди да умре ме помоли да й простя. — Напрегна очи в мрака, ала виждаше само сянката на мъжа, който седеше до него. — Искаше аз да простя… на нея…
— Какво да й простиш? — попита Камерън.
— Че не е вярвала в нашата любов. Възможно ли е на този мрачен свят да съществува такава красота? Тя умираше и молеше мен да й простя.
Тренкавел отново избърса очите си и замълча за миг, за да се овладее.
— Когато научи за самоубийството на Елен от един прислужник, майка ми се хвърли от стената на замъка. Падна от четиристотин метра височина в подножието на Пик дьо Сен Жан. От нея не беше останало почти нищо, което да погребем в ковчега.