Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната
Томаш Нороня #6
Всеки е дявол за самия себе си и превръща този свят в собствен ад.
Оскар Уайлд
Всички исторически, финансови и икономически данни, включени в този роман, са истински.
Пролог
Прохладният бриз полюшваше листата на палмите по зелената ивица между двете платна на крайбрежния булевард и те сякаш танцуваха, увлечени от жизнерадостния ритъм на града в летния сезон. Слънцето потъваше зад крайбрежната ивица и в старинните фенери по лъкатушещия „Промнад дез Англе“ блещукаха светлини, които къпеха Ница в сияйния блясък на диамантена тиара. Безброй отражения трептяха като пламъци в развълнуваните води на Средиземно море.
Туристите напускаха на групички плажа „Нептун“, където вместо пясък имаше килим от сиви камъчета. Върху тях се стелеха сини платна, където се излежаваха най-упоритите плажуващи.
По тротоарите се тълпяха хора, които се връщаха към хотелите и квартирите, чуваха се безгрижни разговори и смях.
Тревогата в очите на русия мъж, който се движеше по алеята, контрастираше със спокойната атмосфера на летния сезон в големия град на Лазурния бряг. Мъжът смутено хвърли поглед назад и ускори ход, след секунди почти се затича по широкия тротоар, заобикаляйки туристите, които се изпречваха на пътя му. Внезапно изскочи на платното и едва не попадна под гумите на черен мерцедес, а след това се размина на косъм с един астън мартин металик, който идваше от другата страна, но някак си успя да се изплъзне от автомобилите, които се разминаваха по шестте ленти на крайбрежния булевард, и въпреки явната си напрегнатост стигна без повече инциденти до отсрещния тротоар. Мъжът премина в бяг и профуча край вратата на „Негреско“[1], без да спре поглед върху великолепната фасада с обли ъгли и купол в розово и зелено на великолепната бяла сграда, която приличаше на парче слонова кост, вмъкната в „Промнад дез Англе“.
Хладният бриз бе напоен с ухание на море, слънце, йод и ваканция, но той не забелязваше нищо. Тръгна по улица „Риволи“ и излезе на оживената „Буфа“. Една табела указваше, че за централната част на града се тръгва надясно, и той свърна в същата посока. Спря пред вратата на първата постройка от отсрещната страна на улицата — светлосива пететажна сграда с много тераси и метални решетки с орнаменти, чиято фасада напомняше елегантните постройки на парижката улица „Риволи“. Мъжът се огледа предпазливо на двете страни; приличаше на уплашен заек. Не забеляза нищо подозрително по широката улица, но това не го успокои. Натисна продължително звънеца на втория етаж вляво, изчаквайки нетърпеливо някой да отговори.
— Кой е? — попита ядосан глас от домофона, очевидно подразнен от припряната настойчивост. — Кой е там?
— Аз съм, Ерве. Отвори вратата! Бързо!
— Сега, сега. Успокой се!
Входната врата се отвори с жужене и изщракване и Ерве влезе в сградата, след като отново хвърли поглед към улицата, за да се увери, че никой не го е проследил. Прекалено нетърпелив, за да чака асансьора, той хукна по стълбите, прескачайки стъпалата по две, и спря задъхан едва когато стигна до втория етаж. Вратата на апартамента отляво беше притворена и новодошлият се натъкна на приятеля си, който го чакаше, скръстил ръце на гърдите си.
— Трябва да се махнем от тук! — каза гостът, докато се вмъкваше вътре. — Колкото е възможно по-скоро.
Приятелят му се отдръпна, за да може гостът да мине, и докато затваряше вратата, му хвърли въпросителен поглед.
— Какво става?
Новодошлият се затича към хола, отмести леко пердето на прозореца и погледна навън. Оттам се виждаше Средиземно море и огромният лайнер, който отплаваше от съседния град Вилфранш сюр Мер към хоризонта, но Ерве не го забеляза и се съсредоточи върху случващото се долу на улицата.
— Мисля, че ме видяха.
Думите заинтригуваха приятеля му.
— Защо мислиш така?
Ерве не отмести поглед от прозореца и продължи да оглежда улицата за някакво подозрително движение, което да потвърди съмненията му; трябваше да се убеди, че не са го проследили.
— Видях един човек на „Пром“[2], който ме снимаше. Когато усети, че съм го забелязал, се обърна на другата страна и скри фотоапарата.
— Как изглеждаше? С какво беше облечен?
— Млад мъж с бели къси панталони и синя тениска с яка на яхтклуба в Монако.