— О, не говори глупости!
— Тези очи с цвят на шоколад, тези сочни устни, лукавата й усмивка… ах, момичето наистина си го просеше! — Филипе приятелски сръчка Томаш. — Може и да греша, но май скоро ще ходиш на среща… Вече ви виждам…
— Хайде, млъкни!
Филипе отново се засмя, развеселен от реакцията на стария си приятел от гимназията. Познаваше слабото му място и не смяташе да го остави да се измъкне лесно.
— Кажи, че не я намираш за страхотно парче — подхвърли той, като го предизвикваше. — А? Хайде, кажи го, можеш ли?
Томаш не отделяше поглед от пътя и на лицето му нямаше и помен от усмивка; ръцете му здраво стискаха волана с изражението на пределно концентриран човек. Не беше в настроение за шеги.
— Тревожа се за майка ми — каза той, променяйки темата на разговора. — Намалиха пенсията й, а аз съм без работа. Тоест разполагам с по-малко пари, а трябва да платя клиниката. Ще трябва да използвам спестяванията си, от които не е останало много. Как да се справи човек?
Въпросът увисна във въздуха. Филипе притихна; темата бе сериозна и не се връзваше с безобидния шеговит тон по адрес на директорката на клиниката. Колата се качи на магистралата и пое към Лисабон, предоставяйки им времето за размисъл, което проблемът изискваше.
— Нещата няма да вървят към по-добро, предупреждавам те — накрая каза Филипе. — Трябва да го приемеш.
— Как така няма? Смяташ, че няма да си намеря работа?
— Ще си намериш, не се безпокой. Според статистиката висшистите успяват да се справят във времена на криза. Безработицата засяга най-вече хора без образование, а не тези, които са учили.
— Знам това — каза шофьорът. — Но тогава защо е този песимизъм?
С поглед, зареян сред къщите по хълмовете покрай магистралата, Филипе облиза устни и отвърна:
— Песимизмът ми е насочен към пенсията на майка ти.
Томаш въздъхна. Съзнаваше този проблем.
— Знам — каза той. — Това няма да се промени. Работи толкова години, бедната. Цял живот трупа стаж, за да се пенсионира, има право на пенсия, а сега… сега, когато се нуждае от нея, я орязват.
Алешандре, който отново се возеше на задната седалка, се наведе напред.
— Постъпват толкова несправедливо с възрастните — възмути се той. — Това е абсолютно непочтено!
— Така е — съгласи се Томаш. — Положението е ужасно. Има хора, които изнемогват.
— Трябва да излезем на улицата и да протестираме — настоя пътникът на задната седалка. — Трябва да ги накараме да прекратят тази престъпна политика! Държавата трябва да поеме отговорност и да защити народа. Да накараме политиците да увеличат заплатите, пенсиите, да инвестират в здраве, образование и социална политика, да повишат жизнения стандарт за всички хора.
— Би било чудесно, несъмнено — съгласи се Томаш. — Проблемът е, че не е толкова просто, нали?
— Не е просто, защото не сме поискали — заяви Алешандре с нарастващо възмущение. — Достатъчно е да се вземе решение и да се приеме закон, нищо повече.
Въпреки отчаянието си, историкът не можа да сдържи леката си усмивка.
— Ех, де да беше толкова лесно…
Филипе, който бе мълчал няколко минути, отмести поглед от случващото се отвъд банкета на магистралата и се взря в Алешандре.
— За жалост, в живота не се случва така, както искаме — заяви простичко той. — Животът е такъв, какъвто е. Аз например бих искал да живея вечно и мисля, че смъртта е една несправедливост. Но колкото и да протестирам и да се съпротивлявам, факт е, че ще умра. Реалността е такава, каквато е, а не каквато на нас ни се иска да бъде.
— Отказвам да приема такава примиренческа позиция. Ако животът е такъв, какъвто е, ние сме способни да го променим. Държавата е длъжна да ни защити и не може да бяга от тази отговорност.
Филипе се засмя.
— Да разбирам, че ти си от Държавната партия[43] — каза той с ирония. — Плащаш ли членски внос?
Младежът го изгледа неразбиращо.
— Моля?
— Държавната партия — Филипе се обърна към Томаш — Знаеш ли колко членове има?
— Знам ли наистина? — отвърна шофьорът с изражение на човек, който е запознат с темата. — Я да пресметнем. — Повдигна вежди и започна да разсъждава на глас. — Държавната партия е съставена от всички хора, които зависят от държавата. Това са седемдесет хиляди служители в държавната и общинската администрация, три милиона и половина пенсионери, над един милион безработни и още един милион души, които получават различни социални помощи и привилегии от държавната хазна. — Свъси вежди, — Това прави шест милиона души. Най-голямата партия в Португалия.
43
На португалски — Partido do Estado, понятие, споменато в книгата «Portugal, que futuro? О tempo das mudan9as inadidveis“, Objectiva, 2009 („Португалия, накъде? Времето на неотложните промени“), написана от Медина Карейра и Едуардо Дамазо. „Държавна партия“ авторите наричат всички граждани на Португалия, които получават пари от държавата — пенсионери, държавни чиновници, безработни и др. Смята се, че тези избиратели винаги гласуват за левоцентристки партии с визия за социалната политика. — Б. пр.