— Какво става? — поиска да узнае Филипе, надвиквайки рева на мотора и вятъра. — Наред ли е всичко?
— Виж какво прави онзи!
Усети, че приятелят му обръща глава, и зачака новини. Те не закъсняха.
— Идва след нас! — извика Филипе, отново обзет от паника.
— По-бързо!
XXII
Не беше лесно да натиска газта по лисабонските улици, макар движението да не бе толкова натоварено, както преди време; може би защото Томаш не беше се качвал на мотор от години и му липсваше практика. Въпреки това ускори още малко и усети, че с всяка изминала минута става все по-ловък и уверен. Също като карането на колело — веднъж научиш ли се, не се забравя.
— Е? — извика той назад. — Изплъзнахме ли му се?
— Не. Трябва да караш по-бързо!
— По-бързо ли? — запита се Томаш. Как? По-бързо от това му се струваше невъзможно или поне неразумно. Вятърът брулеше лицето му и той се опитваше да намери нужния баланс между скорост и ловкост, за да поддържа минимална сигурност, но истината бе, че на кавазакито се возеха двама, а това беше допълнителна тежест, която нарушаваше равновесието и го забавяше с така необходимите няколко метра. Как би могъл да бъде по-бърз?
— По-бързо!
Гласът на Филипе го пришпорваше и Томаш разбра, че преследването не трябва да продължава, докато на единия му свърши горивото. Това означаваше, че има петдесет процента шанс да ги хванат; не можеше да се доверява на подобни вероятности. Освен това бе почти сигурен, че ще ги пипнат преди това; онзи беше сам на мотора и имаше по-голяма свобода на движение. Имаше нужда от план. Но какъв? Какво можеше да стори? Колкото и да натискаше газта, преследвачът не се отлепяше от него — същински кърлеж.
Караха по „Авенида да Индия“ и историкът си даде сметка, че приближават кея „Содре“. Като по чудо или може би защото обстоятелствата го притискаха, в ума на Томаш започна да се оформя една идея.
План.
— Онзи зад нас — заговори той на приятеля си — португалец ли е, как смяташ?
— Не, разбира се, че не. Със сигурност е чужденец. Защо?
Томаш не отговори. Мина на червено пред кея, избягна трафика от другата страна и пое по „Рибейра даш Науш“ до „Терейро ду Пасо“, убеден, че тази смела маневра му бе спечелила няколко ценни секунди. Погледна надясно и забеляза едно касилейро[44], което се поклащаше до кея, приготвяйки се за курса през Тежу до отсрещния бряг. Мотоциклетът скочи на тротоара срещу кея „Колунаш“, ускори до кея с корабчетата и спря рязко със свистящи гуми пред склад с мръсни варосани стени; задната гума се въртеше като на мотокрос.
— Слизай! — нареди историкът, докато избутваше Филипе от мотора. — Чакай ме тук!
Блъсна го толкова силно, че Филипе падна на земята.
— Какво правиш?!
Томаш отново не отговори, не защото не искаше, а защото нямаше време. Завъртя манивелата на ускорителя и потегли с рев сред облак лилав дим, който ауспусите на кавазакито бяха изпуснали на един дъх, обратно по същия път.
Преследвачът изникна пред него.
— Да те видим сега — процеди през зъби. — Да видим дали ще ти хареса от ловец да се превърнеш в дивеч.
Ускори в посока на непознатия и усети колебанието му. Явно беше изненадан и объркан от смяната на тактиката на жертвата, която сега се бе превърнала в хищник. Всичко се случи толкова бързо, че мъжът с пистолета нямаше време да реагира. Томаш се втурна към него като куршум и в последния момент завъртя кормилото и с рязък завой удари другия мотоциклет със задната гума.
За миг светът сякаш изгуби смисъл; асфалтът беше отгоре, а синьото небе — долу; преди секунда седеше на мотоциклета, а в следващата се търкаляше на земята, повален от сблъсъка. Превъртя се и остана неподвижен на тротоара, утешаван от меланхоличните писъци на чайките, накацали по върховете на потопените пилони на пристана.
Томаш започна да усеща тялото си.
Като полежа известно време на земята, страхувайки се да помръдне, започна да проверява дали може да движи пръстите си. Успя. След това се опита да разбере дали усеща болка. Като се изключат натъртванията по тялото, изглежда, беше добре. Раздвижи ръцете и краката си и не забеляза нищо необичайно.
Изправи се предпазливо и хвърли поглед към неприятеля си. Пред кея „Колунаш“ движението бе спряно; по средата на улицата имаше два обърнати мотора върху огромно петно масло; съзря врага, който седеше на асфалта, замаян от шока. Томаш разбра, че не го бе зашеметил, но поне бе получил възможността, от която се нуждаеше.
44
Корабче, което пътува по реката между Лисабон и Касиляш, градче, принадлежащо към община Алмада. — Б. пр.