Авелина сви рамене. Щом така настоятелно искаха да чуят нейната диагноза, тя щеше да я каже.
— Не можем да сме сигурни — поде накрая тя. — Трябва да направим компютърна томография, за да видим кои области е засегнал куршумът… — Тя се поколеба. — Но ако гилзата е пронизала черния дроб, далака или панкреаса… това никак няма да е добре.
— Какво точно означава „никак добре“?
Авелина отново се запъна.
— Може да не оцелее.
Томаш се взря в приятеля си. Трудно му бе да повярва в подобна развръзка. Нима бе възможно Филипе да дойде при его, да го помоли за помощ и накрая да… умре?
— В безсъзнание ли е?
Медицинската сестра махна неопределено с ръка.
— На моменти се съвзема, после отново губи съзнание — отвърна тя. — Но ако се наложи, вероятно ще можем да го събудим.
Томаш си пое дълбоко дъх.
— Тогава го направете — помоли той. — Трябва да говоря с него.
XXIII
Кеят на „Колунаш“ вече се виждаше и на корабчето се приготвяха за маневрите за акостиране, когато сестра Авелина се обърна към Томаш и му направи знак да се приближи. Той клекна до главата на Филипе и видя проблясък на живот в очите му. Беше буден, макар че върху бледото лице тегнеше сива сянка.
— Е, приятелю? Как си?
Раненият се насили да се усмихне.
— И по-добре съм бил — пошегува се той с немощен глас. — Мръсникът ме улучи, а?
— Да — потвърди Томаш. — Но сега ще отидем в болница и ще се погрижат за теб, не се тревожи. След няколко дни ще си като нов. Даже ще се задяваш със сестрите…
Филипе отново се усмихна, този път искрено.
— Никога не си бил добър лъжец, приятелю — прошепна той.
— И това със задевките си е твой специалитет. Неслучайно момчетата в гимназията те наричаха Казанова, мръсник такъв!
Усмивката изчезна и по лицето му се изписа разочарование.
— Това е ужасно! — Потрепери, сякаш се бе случило нещо и внезапно разтревожен, се опита да надигне глава. — Моят плик! Къде е пликът?
Томаш го размаха пред погледа му.
— Спокойно, тук е — каза той. — Тъкмо за това исках да поговорим. Цели два дни не се раздели с него. Дори когато те простреляха. Не е нужно да си гений, за да се досетиш, че съдържанието му е ценно. — Томаш се наведе по-близо до лицето на приятеля си от гимназията. — Искаш ли да го изпратя на някого.
Филипе преглътна сухо и кимна.
— Да.
— На кого?
Замълча за няколко секунди, сякаш събираше сили да отговори.
— Слушай внимателно — каза той. — Преди време двама французи, електроинженери, които работеха в Европейската комисия в Брюксел, дойдоха при мен за помощ — каза той, като говореше с паузи. — Казват се Ерик Гарние и Ерве Шопен. Работили сме заедно по някои проекти и знаеха, че имам връзки в Международния наказателен съд.
— Така ли?
— Да. Това бе моята тайна. — Пое си дълбоко дъх. — Не знам дали си чул, но МНС започна дело за престъпления срещу човечеството срещу…
— … онези, които предизвикаха световната икономическа криза — допълни Томаш. — Да, чух по новините. Не ми казвай, че си замесен!
— Повече, отколкото ми се иска — призна приятелят му. — Благодарение на Ерик и Ерве. Те бяха разтревожени от една информация, с която разполагаха. На дивиди. Смятаха, че някой ги следи, и се тревожеха за сигурността си. Затова решиха да ми поверят диска и да се покрият. Тогава не обърнах внимание, защото се занимавах с престъпленията срещу човечеството в Руанда[45], но след това научих, че са били намерени мъртви в апартамент в Ница със следи от изтезания.
— Били са убити.
— Безспорно. Вестниците писаха, че полицията работи по версията за разчистване на сметки с марсилската мафия, но… хм, не ми се вярва. — Лицето му се сгърчи от болка и гласът му стана пресеклив. — Веднага разбрах, че всъщност са имали основание да се страхуват и че някой наистина търси материала, който съхраняваха. А сега се бе озовал при мен — онова дивиди. Реших да видя какво е записано и… останах шокиран. След това, което бях открил, си дадох сметка, че ще стигнат и до мен. Щом са измъчвали Ерик и Ерве, със сигурност са изтръгнали името ми. Трябваше да изчезна. Заминах за Италия и…
— Гледа ли дивидито?
Филипе кимна.
— Истинска бомба.
Историкът погали косата на приятеля си; беше влажна над челото и потта се стичаше по слепоочията му.
— Добре — прошепна той. — Когато се възстановиш, ще видим тази работа. Сега ще отидем в болницата и…
Филипе поклати глава с малкото сили, които му бяха останали; погледът му гаснеше.
45
Вероятно става дума за геноцида в Руанда през 1994 г., когато за период от 100 дни — от април до юли — са избити около 937 000 души от етническата общност тутси. Убийствата са дело на екстремистки групи на хуту — най-голямата етническа група, населяваща части от Руанда и Бурунди. — Б. пр.